Начало Общество Добре дошли във фабриката за тъпаци

Добре дошли във фабриката за тъпаци

СПОДЕЛИ

Явор ГАНЧЕВ

Първият учебен ден! Цветя за учителката, речи в стил „Напред, науката е слънце“, обещания за многобройни, все положителни промени в системата от страна на министерството.

purvi-u4eben-denНивата на адреналин у родители и учители скачат до небето, за да могат да заглушат едно крещящо съмнение – училището любимо, храмът на просветата, е част от една огромна фабрика за тъпаци.

Според изследването на PISA за нивото на средното образование близо половината от продукцията на фабриката показва „функционална неграмотност“ (може да чете, но не разбира смисъла на прочетеното).

За да няма съмнение на какво се дължи това – изследванията на образователното ниво на по-ниските степени показват спадащи резултати с напредване на възрастта.

Казано по-просто, децата влизат в системата умни и след 12 години училище половината от тях са затъпели

Ще кажете – „Какво толкова“? Нали и ние сме продукт на същата тая система, а пък ето нá, нищо ни няма. Наистина ли нищо ни няма? Онзи ден по телевизора една журналистка, застанала пред табелката на Министерството на финансите, два пъти каза „финансиите“.

И допускам, че ако трябва да го напише, ще го напише с „й“. Ще бъде ли уволнена? Не, прекият й началник не държи на тия неща. Неговата грижа не е българският език и качествената журналистика – неговата грижа е качеството на медийния слугинаж на властта.

Такава е ситуацията навсякъде, защото сме един толерантен народ – свръхтолерантен даже, но само към посредствеността и невежеството. За нас е проява на лош вкус да посочим публично посредствеността. Притесняваме се да не сме нетактични с неграмотния. Иначе нищо ни няма.

Тоест, на 15 септември празнуваме с цветя и речи огромната вероятност прекрасният ни, умен първолак да се превърне в тъпак, при това с цената на 12 години от живота му и на огромен публичен ресурс, отделен специално за целта.

Прекалено ли ви се вижда?

А нима самите ние не се държим като пълни тъпаци, като се правим, че не виждаме механизмите, чрез които фабриката произвежда тъпаци?

Вземете, например, хроничното недоспиване, на което са подложени малките деца, защото трябва да почват „работа“ по-рано от възрастните. Все още има училища, които работят на две смени. Сигурно знаете, че за последните 23 години са закрити почти половината училища в България. Само че едва ли знаете, че държавата дава луди пари на общините, за да си закриват училищата – това се нарича „оптимизация“ на системата.

Така стигаме до парадокса живи училища да се борят за оцеляването си, защото общината ще изкара едни пари, ако ги затрие. Тоест, Министерството на образованието и науката инвестира не в образованието, а в обезлюдяването.

А останалите без местно училище деца биват извозвани, така че и малкото свободно време, което би им останало извън училището, да бъде загубено.

Най-изгодно за фабриката за тъпаци е да има по-малко и по-големи училища. За да е сигурно, че средата там ще е враждебна към всяка проява на образование, задължително трябва броят на децата в паралелка (ужасна дума, съжалявам) да е непоносимо висок.

Нашите стандарти за брой деца в група, за брой на учители и персонал на група деца и за пространство на разположение на всяко дете бездруго са много назад от стандартите в „развитите“ страни. Но това не е всичко – тези стандарти на практика важат само за частните детски градини и училища – държавните сами могат да си разрешават надхвърлянето на границите, заложени от стандарта.

Какъв е образователния ефект от процеса на обучение на група от 30+ в течение на 40 минути? Правилно, няма образователен ефект.

Възрастовата сегрегация и социалната изолация са други инструменти за предотвратяване на образованието в училище. Децата са възпрепятствани да общуват не само със съседни възрасти, забранено им е да общуват помежду си. Сигурно българското училище ще остане последното в света, в което преписването и подсказването ще имат статут на „лошо поведение“ – защото виждането за образователния процес тук е застинало в една „модерност“ от XIX в., която си представя нещата така – учителите „дават знания“ на учениците, нещо като пълнене на празна кофа.

Поредна тухла в стената

Стигаме до шампиона в методите на фабриката за тъпаци – доктрината, че държавата знае най-добре коя тухличка от стената на знанието къде трябва да се тури и в каква последователност, така че всички да трябва да правят едно и също нещо по едно и също време на една и съща възраст.

Резултатът е 12 години безсмислена работа по чужда програма, за да се научат децата, че това е животът – безсмислена работа. Научават го – повечето от тях не могат да намерят смисъл в никоя работа цял живот.

Тези методи не са просто образователно неефективни – те са вредни за децата. Подложени на подобно унизително отношение в течение на цялата първа четвърт от съзнателния си живот, напълно логично е огромна част от тях да затъпеят, като в процеса усвоят важни социални умения – например, да мразят инициативните, да се подчиняват на безсмислени инструкции и да не задават въпроси.

Но ние, съвършените тъпаци, единствено спрямо децата си прилагаме извратена възпитателна логика, която никога не бихме си и помислили да приложим върху себе си. Кой от нас, за „да се научи да се справя с предизвикателствата на живота“, организира нарочно работния си ден по подобен начин?

Кой от нас търси работа в офис с 30 човека на същата възраст? При това събрани заедно не защото могат и искат да работят определено нещо, а на напълно случаен принцип?

Може ли учителят да направи нещо в тази ситуация? Фабриката за тъпаци го е превърнала в бюрократ, който прекарва половината си живот в попълване на документация. Защо е нужно това? За да може надзирателите на фабриката по всяко време да го плеснат през ръчичките, ако забележат, че се занимава с образованието на децата, а не със запълване на всичкото им време с безсмислие точно по начина, определен от образователните „експерти“ на фабриката.

Език мой

Като се търси някакво оправдание за съществуването на фабриката за тъпаци, обикновено се стига до задължението на обществото да ограмоти поне онези, чийто майчин език е друг. Като голям проблем се сочи факта, че днес почти половината първокласници постъпват в училище, без да знаят български.

Но за мен продължава да е по-голям проблемът, че половината от децата, които знаят български в началото, успяват да го забравят в течение на училищното си обучение. Причината е проста – нито за тях, а още по-малко за онези, чийто майчин език е друг, образованието е споделена обществена ценност.

Образованието може да е лична ценност за мнозина, но то отдавна не е обществена ценност и проблемът не е само в някоя и друга журналистка. Предишният премиер не се притесняваше от едноцифреното количество книги, които е прочел, а настоящият прекрасно демонстрира неразбиране на смисъла на елементарен въпрос, свързан с едно назначение.

Тоест посланието, че езикът и смисълът на думите не са ценност, идва от най-високо институционално ниво.

Напомням, че в същото време всички ние се държим като класически тъпаци – очакваме същата тая система, която се подиграва с образоваността и лансира тъпаци като публичен пример за успех, да произведе нещо друго от децата ни. Очакваме същата система, която успява да накара българите да забравят български, да побългари „другите“.

Основният проблем на образователната система е нейната анахронична авторитарност – буквално всички решения за образованието (какво, кога и как да се изучава) се вземат централизирано, недемократично, непрозрачно и се налагат върху всички, независимо от простата логика, че няма как една дреха да пасне на всекиго и – въпреки очевидното и доказано научно наблюдение, че този подход произвежда тъпаци.

В тази авторитарна система учениците са обекти, а не субекти на образованието – противно на всички красиви фрази за „поставяне на ученика в центъра“, заучени от образователните чиновници.

Учителите имат програми за повишаване на професионалната квалификация – квалификация, която няма къде да приложат. Тази система е в непрекъснат процес на „реформа“ – но това не значи нищо повече от „насочване на целия морален и материален ресурс към дейности, които не застрашават статуквото“.

На всичкото отгоре това става в противоречие с Конституцията, където изрично са изброени държавните монополи и образованието не е сред тях. Там пише и че образованието се развива свободно и се подпомага от държавата. Никъде не пише, че държавата е монополен доставчик на образователна услуга, която всички са длъжни да ползват.

Нито това може да се изведе по подразбиране като отговорност на държавата поради задължението ѝ да финансира достъпа до образование. Достатъчно е да направим аналогия с друго нещо, финансирано от държавата – пенсиите. Някой казва ли на пенсионерите как да си харчат пенсията? А защо държавата трябва да регулира всяка стъпка в образованието?

Чиновническо образование

Фактът, че фундаменталното право на образование е отнето на българските граждани и е подменено с доказано вредна социална услуга, би трябвало да е достатъчен, за да предизвика масови протести – представете си тази ситуация спрямо правото на свобода на словото например или спрямо правото на глас?

Обратното обаче е факт – повечето граждани приемат лишаването си от това право напълно спокойно. Причината е, че фабриката за тъпаци не работи от вчера. Вместо да кажем едно просто „Не, благодаря!“ на всяка една дивотия в образователната система, която съсипва живота на децата, на дневен ред е прехласването по това как образованието е национален приоритет, как то ще намали престъпността, ще интегрира малцинствата и ще ни напълни хладилника.

И как това ще стане някак си автоматично, без да поемаме отговорност за образованието на собствените си деца – защото държавата има този ангажимент.

Източник: webcafe