Начало Интервюта Маргарита Петкова: Хлябът е главният авторитет на един гладен народ

Маргарита Петкова: Хлябът е главният авторитет на един гладен народ

СПОДЕЛИ

Валентина ПЕТКОВА

В разгара на предизборната кампания, политици сипят щедри обещания, някои абсурдни. Вместо увеличаване на доходите обаче се задава повишаване на цената на тока с 10 на сто. Ще излезем ли от политическата криза след 5 октомври или предстои „зимата на българското недоволство“?

margo– Г-жо Петкова, какво си казвате, когато чувате предизброрните обещания на някои политици, че ще открият 1 млн. работни места, че заплатите и пенсиите ще бъдат увеличени…?

– Не си казвам нищо, просто се хващам за главата. Такива обещания са съшити не с бели конци, а с бели въжета. Това са невъзможни неща. Но така е винаги преди избори.

– Защо политиците нямат инстинкт за самосъхранение? Бедствията и трагедиите, които преживяхме това лято при наводненията, не трябваше ли да ги отрезвят и приземят?

– За по-голямата част от тях това е невъзможно. За тях няма приземяване. Техният инстинкт за самосъхранение е вкопчването във властта. На всяка цена. Кой мисли за бедстващите хора? Дъждове са валели и ще валят, но незаконното строителство, непочистването на речните корита и шахтите и гледането през пръсти на цялата тази работа също е един от основните фактори. Народът бедства както от природни стихии, така и от управленско безхаберие.

– А нима не е ясно, че с увеличаването на тока с 10% армията на бедстващите ще се увеличи?

– Токът скача като марокански скакалец с 10 на сто, а ние оставаме разкрачени между природните и политическите бедствия. И нашият инстинкт за самосъхранение няма за какво да се хване, освен за нас самите. Ето, на бедстващите най-много помогнаха самите хора – бедните, които изпращаха 10-20 лв., за да помогнат.

– Слава Богу, че ни е останало състрадание.

– Бедният е най-състрадателен, защото влиза в положението на другия. Ситият на гладния не вярва. Политиците могат да обуят лъскави ботуши, да хванат по една лопата и широко да се усмихнат пред камерата. Защото това влиза в кампанията колко са близо до народа.

– От години повтаряме, че по-лошо от това не може да е. А май може?

– Аз като един отчаян оптимист казвам, че може да стане много, много по-лошо. Има още накъде да се копае дъното, което пропада и пропада с наша помощ. Но кого да чакаме? Да вярваме на обещания, че от 1 ноември пенсията ми ще стане 800 лв. ли? Аз не съм нито идиот, нито човек, който живее в друга реалност. Това е невъзможно. Откъде ще дойдат 1 млн. работни места? Нали трябва да има някакво производство. А всичко е разрушено. Знаете какво е положението на миньорите.

– Тези, които не получават заплати, както и хора от наводнените райони заплашват, че няма да гласуват.

– Това е право на техен избор. Може би някои от тях ще гласуват. Аз ще отида да гласувам, защото това е мое конституционно право и защото знам, че ако не гласуваш, гласът ти отива там, където най-много не искаш.

– Последните година-две показаха, че гражданското общество се събужда. Но ако след 5 октомври не бъде съставено правителство, ако сметките за ток са непосилни, очертава ли се зимата на българското недоволство, както прогнозират чужди журналисти?

– Всяка зима през последните 25 г. е на недолството. То и лятото е така, но тогава просто е по-леко. Преди повече от година февруарските протести провокираха политически промени. И те започнаха точно от тока. Не можеш да вземаш на човека последната искрица надежда. Всеки разбира, че това е шашма. Нека не ми говорят за изравняване с европейските цени на тока. Нека първо изравнят нашите заплати, пенсии и социални придобивки с тези в Европа. Когато на човек му кажеш, че всичко това е за сметка на зелената енергия, а той много добре знае кои са собствениците на зелената енергия, на фотоволтаиците и т.н., как да не озверее?

– Социологически проучвания сочат, че народът иска коалиционно управление. Възможно ли е след изборите разумът да надделее и политиците да направят правителрство с няколко национални приоритета? Като имаме предвид, че трите най-големи партии са несъвместими.

– Мисля, че коалиция е необходима, защото така ще се защитават различните интереси на всеки един от нас и народа като цяло. Ако приоритетите на отделните партии наистина се съберат и се работи по тях съвместно, може би нещо ще мръдне на сантиметър-два, на метър. С вълшебна пръчка нещата няма да тръгнат. Но не съм удебедена, че ще стане. Няма възторг и оптимизъм у мен. И хората, с които разговарям, не вярват в това.

– През последните 25 г. не се появиха политици – истински държавници. Но защо няма и духовни водачи? Вие интелектуалците не сте ли длъжници? Защо ги няма авторитетите?

– Хлябът е главният авторитет на един гладен и натикан в миша дупка народ. Откъде да дойдат тези политици? Политик не се става ей така. Има приемственост. Политиката е нещо, което се учи.

– А след Освобождението откъде са дошли държавниците?

– Това са били учени хора – наистина. Интелигентни хора – наистина. Не просто обещаващи. Те са знаели за каво работят. На всички целта е била България – свободна, обединена, независима. Докато сега повечето политици използват България, за да седнат в удобни кресла.

– А духовните водачи къде са?

– И друг път съм цитирала мисълта, че “никой няма да пита какво е било времето, всеки ще пита къде са били поетите му”. Само че на гладен стомах сонетите на Шекспир, даже в превод на Валери Петров, няма как да бъдат възприети.

Моят контравъпрос е – къде е Българската православна църква? Едно време за свободата на България първи са били църковните борби. После са се появили будителите от Чинтулов през Ботев и т.н.

В момента в България няма почва за масова духовност. Ако изляза пред Народното събрание и викна – “Насам народе, знаете ли какви духовни неща ще ви покажа”, никой няма да ми обърне внимание. Не на мен. Ботев да се появи в тоя момент, няма да му обърнат внимание. Защото ще си помислят – пак ни лъжат.

Все пак се надявам, че нещо може и да стане. Но първо трябва да мине зимата на нашето недоволство, ако се наложи. Защото докато детето не заплаче, майката не отива да го види. “Когато водата стигне до устата – горе главата”, казва полският писател Станислав Йежи Лец. А ние сме точно в това положение. Залети сме отвсякъде – от природата и от политическа помия. Горе главата, братя! И на оружие!, както се казва.

Източник: Труд