Начало Общество За или против промяна в избирателната система?

За или против промяна в избирателната система?

СПОДЕЛИ

В последните десетилетия се наблюдава спад на избирателната активност в повечето установени демокрации. Причините са различни в различните държави и много комплексни. В България обаче този спад е драматичен, при това без да са налице условията на развито демократично управление и стабилност на държавата. Нека разгледаме най-релевантните за една парламентарна демокрация изборни процеси. Ето данните за броя гласували (според подписите в избирателните списъци) от имащите право на глас (според списъците на ЦИК) от последните парламентарни и местни избори:

Парламентарни избори 1991 – 83.95% (5 699 960 от 6 790 006)
Парламентарни избори 1994 – 75.18% (5 261 040 от 6 997 954)
Парламентарни избори 1997 – 58.86% (4 291 066 от 7 289 956)
Парламентарни избори 2001 – 66.05% (4 568 191 от 6 916 151)
Парламентарни избори 2005 – 54.78% (3 670 773 от 6 701 060)

Местни избори 2003; втори тур – 46.98% (3 266 086 от 6 951 680)
Местни избори 2007; втори тур – 43.26% (3 007 031 от 6 951 071)

На изборите за евро-парламента активността тотално се срина до 28.6% (по-малко от 2 милиона гласували).

Последствия от ниската избирателна активност

Чисто символично, високият брой гласове е показател за легитимност на системата и статуквото. Не случайно диктаторите се стремят и постигат активност близо до 100%. Поради същата символична причина опозиционните партии бойкотират гласуването на решения, които според тях са нелегитимни. Съответно, все по-ниската избирателна активност сигнализира нелегитимност на настоящото статукво в България.

Намаляващият брой активни избиратели в условията на парламентарна демокрация измества баланса в политическата власт, като влиянието на гласуващите намалява спрямо влиянието на лобистките кръгове, големите (и предпоставени) фирми, както и всички други субекти в политическото пространство, които щедро обръщат внимание на политиците.

По-малкият брой гласоподаватели още означава намаляване на вероятността (до невъзможност!) за постигане на идеалната цел и основен принцип на демокрацията – власт на мнозинството.

Друг видим ефект от спада на активността е заздравяването на позициите на партиите във власта и изобщо – на политическата класа, което препятства протичането на нормални демократични процеси във вертикална посока.

Предвид очевидното и прогресиращо срастване и взаимна зависимост на трите (четирите) власти в България, едва ли са необходими други преки доказателства за неефективността (отсъствието) на демокрацията при ниска избирателна активност. Не може да се твърди категорично, че по-висока такава би решила проблемите, но горните разсъждения определено показват наличието на релация.

Следователно, назряла е нужда от решение, което да накара повече български граждани да отидат до урните и пуснат бюлетина. За да бъде намерено това решение, трябва да се изследват причините за спада на избирателната активност.

Анализ от гледна точка на системата

Цикълът на промяна на избирателна активност може да бъде описан със следната схема:

Резултатите от изборите през 2001 показаха наличието все още на някакъв стремеж за излизане от порочния цикъл (в червено). Обещанията на новия кандидат – Кобургготски се отразиха, макар и малко, върху активността. След поредното несбъдване на обещания, изборите за европейски парламент бяха ясна индикация, че тази положителна повратна точка е вече изчерпана. Голямата популярност на Борисов доведе единствено до преливане на симпатизанти в неговия лагер, но общата активност продължи да спада катастрофално. В настоящия момент, вероятността нов политически субект да стане повод за увеличаване броя на гласуващите е минимална.

От друга страна, разочарованието на избирателите е очевидно. Рейтингите на политиците продължават да падат, а негативният тон в медиите (който определя и в същото време се адаптира към общото настроение) става все по-натрапчив. Това показва, че отрицателната повратна точка е премината безвъзвратно.

Възможният изход от порочния цикъл, свързан с прерастването на индиферентното отношение на голяма част от избирателите в гняв към властта, е твърде малко вероятен. Пасивността на гражданското общество, яловата реторика на опозиционните партии, тоталното фрагментиране и разединение на опозицията, и липсата на енергия в последните акции срещу властта, включително учителската стачка и демонстрациите при посещението на Путин, оставят малко надежда за достигане на тази повратна точка.

Предвид гореизложеното, единствената възможност за постигане на по-висока изборна активност е да се промени изцяло системата и начина на провеждане на изборите и да се постави начало на нов цикъл.

Анализ от гледна точка на избирателите

Защо гласуват хората?
Дали някой ще гласува или не може да се определи от следната проста зависимост:

В*П+Д>Ц ,където:

В – Вероятността индивидуалният вот да повлияе на изхода от изборите;
П – очакваната Полза от избора на кандидата, на когото симпатизира избирателят;
Д – степен на чувството за граждански Дълг;
Ц – Цената на подаването на гласа, отразяваща време, усилие и финансова цена на самото гласуване.

Поради постоянно усложняващите се процеси в обществата, психолозите са променили и доразвили тази формула до следния вид:

М=(К+Н+И+(В*Д)+Р)/С ,където

М – Мотивация за гласуване;
К – Контакт на гласоподавателя с избираемия кандидат/партия;
Н – Надежда у избирателя, че кандидатът/партията са в състояние да решат важни за него въпроси;
И – Интерес към политиката;
Р – добро познаване и Разбиране на изборния процес и състезателното начало в него;
С – степен на Сигурност на избираемото място за заемащия го в момента политик;

– Директните контакти на нашите партии и политици с избирателите намаляват все повече, а връзката между народните представители и техния електорат е почти нулева.
– Надеждата е характерна черта за българина, но след 18 години разочарования едва ли има начин за събуждането на по-голяма такава. Хората, които гласуват заради надеждата, вече са представени в пълна степен сред избирателите. Повишаване на избирателната активност е възможно само, ако се засили рационалният вот.
– Интересът към политиката е величина, която не може да бъде регулирана пряко. Тя зависи от демографията, социално-икономическото състояние, наличието на време, медийното влияние и др. Доколкото голяма част от хората в активна възраст емигрираха от България, останалите такива са все по-натоварени с работа, преобладаващата част от населението застарява и обеднява, и медиите промиват мозъците на младите избиратели с политическа пошлост и манипулации, уверено можем да твърдим, че интересът към политиката ще продължава да спада.
– Колкото по-комплесксни са едни избори, толкова по-малка е вероятността един глас да повлияе крайния изход. При избори за народни представители по пропорционална система тази вероятност клони към нула. Това е доказано чрез прилагане на теорията на игрите.
– Чувството за дълг към обществото и държавата отдавна се е изпарило у повечето българи. По-скоро се възражда обратното чувство за задължение на държавата към гражданите и стават все повече исканията към държавата да реши един или друг проблем, подлежащ на регулиране от механизмите на пазарната икономика и личната инициатива. Финансовата тежест на държавата достига 50-60% от брутния доход на гражданите, срещу която тежест те получават все по-малко. Напълно разбираем е развиващият се егоизъм и отказа да бъде носен всеки дълг (финансов или не), който може да бъде избягнат.

От формулата горе се вижда, че само останалите два фактора (Р и С) могат да повлияят на мотивацията за гласуване в посока увеличение.

– Ако се вгледаме в съставите на парламента, ще забележим колко много народни представители изкарват по повече от един мандат. Бетонирането им се дължи най-вече на партийното редене на изборните листи, многомандатността на районите и пропорционалността на системата. Избирателите могат да повлияят на тази сигурност само ако се промени системата на избор.
– Емоциите карат част от симпатизантите на СДС и ДСБ да вярват, че колкото по-неразбираеми са изборните процеси и бюлетини, толкова по-малко гласове биха получили ДПС. Трябва да се осъзнае, че мотивацията на ДПС-електората се дължи основно на параметъра К-контакт между избиратели и партия, а ефективно гласуване в крепостите на ДПС се постига чрез заобикаляне на закона. Максималното опростяване на изборите, с цел разбирането им от хората, е основен инструмент за повишаване на мотивацията и оттам на общата избирателна активност. И тук отново стигаме до необходимостта да се промени системата и начина на провеждане на изборите в България.

Избирателни системи – предимства и недостатъци

Избирателните системи биват мажоритарни, пропорционални и смесени. За смесените системи ще стане дума малко по-нататък.

Мажоритарната избирателна система е по-стара и се прилага в държави, където либералната демокрация се установява най-рано. Системата предвижда гласуване в едномандатни избирателни райони. Изборите печели този кандидат, който получи мнозинството от гласовете на избирателите в района.

Има и по-сложни варианти за прилагане на мажоритарен избор. При някои се въвежда втори тур, на който се явяват двамата най-успешни кандидати от първия. Има и системи с преференциално гласуване, при които гласоподавателите не избират определен кандидат, а подреждат всички кандидати по ред на предпочитание. Друг вариант е система с елиминиране, при която се прилага итеративно гласуване с отпадане на най-слабо представилите се кандидати, до постигане на мнозинство за един от всички.

Предимство на мажоритарната система е необходимостта партиите да издигат качествени (избираеми) личности за кандидати. Системата също предполага по-тясна връзка между народните представители и избирателите им и от там води до по-пряко управление. Освен това, системата насърчава големите партии и предотвратява прекаленото фрагментиране на политическото пространство.

В държавите с чиста мажоритарна система от вида First Past The Post, за места в парламента обикновено се борят две големи партии и надделялата постига мнозинство. По тази причина системата предразполага към на по-стабилни правителства. Британската парламентарна система стои в основата на такива мажоритарни избори, съответно- САЩ и Канада.

Основен недостатък на мажоритарния избор е загубата на гласовете, подадени за непечелившите кандидати, което допълнително изкривява резултатите в полза на по-големите партии и оставя без представителство много хора. Следствие от такова изкривяване е създаването понякога на изкуствени мнозинства – т.е. една партия с минимално предимство печели повече от половината места в парламента, а за нея са гласували много по-малък процент избиратели.

Пропорционалната избирателна система се въвежда преди един век. Основна цел на пропорционалния избор е равномерното представителство на политическите партии в парламента. Тази система се прилага в различни варианти в отделните страни, като най-основно се различават два вида пропорционално гласуване- по партийни листи на национално ниво и по партийни листи на регионално ниво, в многомандатни избирателни райони. Разпределението на мандатите се извършва по множество различни начини: метод на Д’Онт, метод на най-големия остатък, метод на най-голямата средна стойност и др. Листите могат да бъдат затворени, при което партиите подреждат кандидатите в тях, или отворени, при което избирателите имат право на преференциален вот.
Целта на различните варианти е в една или друга степен да подобрят пропорционалността на вота, запазвайки други характеристики на гласуването.

Основни предимства на пропорционалния избор са минимизирането на загубата на гласове и по-точното представяне на предпочитанията на обществото. В държавите с пропорционална избирателна система във властта обикновено влизат повече партии, поради акумулиране на разпръснатите гласове и прескачане на избирателните квоти за мандат. С цел ограничаване на това раздробяване на партийното представителство в парламента, обикновено се въвеждат избирателни прагове.
По-голяма част от европейските държави ползват пропорционална система и най-вече с разпределение на мандатите по Д’Онт, която има стогодишна история. Най-пропорционална е избирателната система на Холандия, при която избирателните листи са на национално ниво.

Недостатък на пропорционалната система е, че предразполага и при наличието на повече и по-активни партии-кандидати за властта, почти неминуемо води до създаването на коалиции за постигане на мнозинство в парламента. Коалициите винаги са резултат на някакви компромиси, които въвеждат елемент на нестабилност.
Друг недостатък на системата е възможността в листите да бъдат включени личности, които нямат необходимите качества. Връзката между избирателите и кандидатите е минимална при пропорционален избор.

През 1999г беше публикувано едно задълбочено изследване на демокрациите в 36 държави, чийто автор е световно известният специалист по политически науки Arend Lijphart. Книгата е озаглавена Patterns of Democracy: Government Forms and Performance in Thirty-Six Countries. Основните заключения на автора са следните:

– Действията на правителствата в демократичните държави с пропорционални избирателни системи в много по-голяма степен отразяват политическите настроения на избирателите по оста ляво-дясно.
– Одобрението към политическата система и управление на държавата е значително по-високо в страните с пропорционална система. В тези държави и разликата в одобрението към управляващите между гласувалите за тях и гласувалите против тях е много по-малка.
– В демокрациите с пропорционални системи избирателната активност е по-висока.
– В общества с дълбоки етнически или религиозни различия между отделни групи, вероятността малцинствата да влязат във властта е много по-малка при мажоритарни избори, тъй като посоката на техният вот се доминира от други фактори. При пропорционална система представянето на интересите на малцинствените групи е много по-силно.
– В демокрациите с пропорционални системи има по-малко изразено икономическо неравенство (този извод е направен чрез сравняване на дела на доходите на двадесетте процента най-богати с двадесетте процента най-бедни).
– Енергийната ефективност на икономиките в държавите с пропорционални избирателни системи е много по-добра.
– Цикличните промени във властта при изместване посоката на вота в мажоритарни избори водят до по-драстични промени в икономическата политика на правителствата, докато пропорционалното представяне резултира в по-еднопосочни и по-центристки управления, поради коалиционния характер на правителствата.
– Ефективността на икономическата политика на държавата не е еднозначно свързана с вида на политическата система. Демокрациите с пропорционална система постигат по-добра стабилност и контрол на инфлацията във времето, но други важни макроикономически показатели са почти същите както при демокрациите с мажоритарни системи. По-важното е, че по-добро държавно управление се постига при по-силна демокрация.

Изводът на Lijphart е, че демокрациите с пропорционални избирателни системи се представят като цяло по-добре от демокрациите с мажоритарни такива.

До каква степен, обаче, са приложими за България изводите на Lijphart?

– Трудно можем да съдим за припокриването между правителствена политика и политически настроения на избирателите, най-малко поради абсолютно размития вече смисъл на понятията „ляво” и „дясно”.
– Едва ли можем да твърдим, че държавното управление среща одобрение.
– Избирателната активност е катастрофално ниска и все повече намалява.
– Интересите на малцинствените етнически групи не се защитават, а по-скоро са прекомерно задоволени интересите на техните лидери.
– Икономическото неравенство е крещящо и поляризацията на населението по доходи е огромна.
– Енергийната ефективност на икономиката ни е отчайващо ниска.
– Икономиката влезе в някакви умерени рамки, но относителната стабилност се дължи най-вече на валутния борд.

Видно е, че нашата страна почти не показва предимствата на демокрация с пропорционална избирателна система. Затова пък в пълна степен личат основните й недостатъци- компромисни коалиционни правителства; шокиращо некадърни народни представители; липса на каква да е връзка с избирателите … Сбъркана е или демокрацията, или избирателната система, или и двете. Но доколкото избирателната система е по-малко следствие от демокрацията, отколкото обратното, усилията трябва да се съсредоточат върху промяна на системата.

Парадоксалното в нашия случай е, че най-сериозните опасения срещу въвеждането на мажоритарна избирателна система са свързани именно с фрагментирането на парламента и промъкването на частни интереси във властта. Причина за тази абсурдна от гледна точка на теорията възможност е липсата на фундамента на демокрацията – свободен избор. Абсолютно реален сценарий би било купуването на гласове или принудителното гласуване в някои райони.

Видно е, че пропорционалния елемент на избора в повечето случаи ефективно ограничава влиянието на мажоритарния такъв.

Отчетен е и друг феномен – бившите комунистически партии се представят по-добре в пропорционалния вот по партийни листи, отколкото в мажоритарния вот по едномандатни избирателни райони, за личности.

Ефектът на смесената система върху стратегиите на кандидатите и партиите всъщност се проявява истински след второто-третото й прилагане, защото им трябват опит и време да се научат да я използват. По тази причина изборите в България през 1990г не могат да дадат добър отговор за приложимостта на системата у нас. В повечето случаи, обаче, кандидатите за преизбиране се стремят да попаднат в партийните листи, тъй като пропорционалната квота е по-сигурна, съответно листваните имена са по-избираеми.

Като цяло влиянията между двете компоненти на избора при чисто паралелна система са сложни и нееднозначни, но един краен ефект е неоспорим- смесените избирателни системи осигуряват по-пълно политическо представителство.