На 20 август, преди 1104 години българските войски предвождани лично от българският владетел Симеон разбиват напълно при Ахелой войските на Източната Римска Империя, водени от магистър Лъв Фока, главнокомандващ сухопътните сили на империята. Това сражение е сред най-грандиозните битки за цялото европейско Средновековие.
„И днес може да се видят, купищата кости, на позорно бягащата ромейска войска край Ахелой“
Ще напише след 50 години Лъв Дякон, византийски хронист.
Според арабският хронист ал-Масуди в него вземат участие общо 122 000 души.
Армията на ИРИ наброява 62 000 от които 12 000 конници, като за българските войски няма много сведения но се предполага, че са били около 60 000, като сред тях има печенежки и маджарски отряди, но основно армията на българите била от пехота.
Предисторията на битката започва след като ИРИ сключва мир с арабите, войската от азиатските провинции на се прехвърля на Балканите. За да се насърчи армията и допълнително да се повдигне бойният ѝ дух, на гвардейските тагми предварително са раздадени заплатите, а дворцовият протопоп Константин Кефала заедно с Константин Валелиас изнасят дървеният кръст, на който е бил разпънат Христос, и войниците от цялата армия се заклеват, че „ще умрат един за друг“.
Имперската армия се движи покрай морето, като най-вероятно навлизането в българска територия става при Дебелт. Някои изследователи считат, че там прегрупиралите се български гранични части се опитват да спрат византийското настъпление, но претърпяват неуспех и се изтеглят към река Ахелой и се присъединяват към основните сили.
При хода на битката край Ахелой, фронтът на имперската армия е разположен на север и навярно неговата линия е с дължина над 4 km., докато този на българската армия гледа на юг и е успореден на ромеите.
Началото на битката се характеризира с крайно жесток сблъсък в центъра. И от двете страни пленници не се взимат. Постепенно ромеите започват да надделяват, и макар българският център да се огъва, започва да отстъпва организирано. Заблуждавайки се, че битката на практика е спечелена, Лъв Фока решава да нанесе главния удар с дясното си крило, и с това да довърши българите. За целта, повече от предполагаемо, вкарва дори резервите в боя. Непосилно да отстои на силния натиск, българското ляво крило също започва да отстъпва. Заради преследването, което ромейската армия предприема в посока река Ахелой, голяма част от нея – центърът и дясното ѝ крило губят бойният си строй.
В този критичен момент от битката, българският цар Симеон със своята (тежка) конница и скрити резерви зад хълма Биберна до днешният град Каблешково, подкрепен от дясното българско крило изненадващо атакува във фланг лявото ромейско крило. Ромейските войници се паникьосват и отхвърлени към морето, започват да бягат. Същевременно българският център и лявото крило контраатакуват ромеите. Загубила боен ред и вече изцяло притисната към морето и река Ахелой, разтегнатата армия на ромеите не е в състояние да окаже голяма съпротива. Възползвайки се от дезориентацията на противника и бягството му от бойното поле, българите предприемат невиждана масова сеч. Деморализацията и безредното отстъпление костват живота на десетки хиляди ромейски войници. Голяма част от тях са посечени, а друга голяма част се издавят в морето, опитващи се да избягат на юг към Анхиало. Същата участ сполетява и тези издавили се в река Ахелой, с мисъл да пробият към Месемврия.
Ромейската армия е почти напълно разпиляна и унищожена от българите. Според ал-Масуди от разгрома се спасяват непокътнати едва 2 000 ромейски конници, навярно от невлязъл в действие отряд. Вероятно те успяват да се изтеглят на юг по пясъчната ивица, намираща се в непосредствения тил на византийската армия, и да достигнат до контролирания от византийците укрепен град Анхиало.
Според ромейската хронография и агиография, не цялата армия била избита – имало голям брой пленени, а също така и много бегълци, които по-късно взели участие в сражението при Катасирти. Самият Лъв Фока успява да пробие в северна посока и да се спаси в Месемврия, намиращ се само на 8 километра от река Ахелой. На бойното поле намират смъртта си Константин Липс и Йоан Грапсон. Покосени са и мнозина от стратезите – висшите ромейски офицери, началници на военно-административните области.
Предвид ожесточеното начало на сражението, повече от вероятно е българската страна също да е дала доста жертви – предимно пехотинци от централната част на бойния строй, които поемат върху себе си първоначалния ромейски натиск.
Огромната загуба на хора в тази битка временно парализирала военната мощ на Византия. Опита на доместика на схолите Лъв Фока, заедно с етериарха Йоан и Николай Дука да окажат отпор на настъплението на българите край Катасирти, недалеч от Цариград, завършва с нов разгром. Възползвайки се от ситуацията, близо година и половина по-късно, в ранните месеци на 919 г. Роман Лакапин извършва държавен преврат, лишавайки Зоя Чернооката от всякаква власт. През месец май 919 г. Лакапин омъжил дъщеря си за младия император Константин VІІ и се обявява за василеопатор, а през септември 919 г. е обявен за кесар. На следната година – през декември 920 г. е коронясан за император. Вече съвладетел на Константин VII, година по-късно Роман се провъзгласява за автократор. Макар поемането на властта от Роман Лакапин да поставя началото на процеса на стабилизация на Византия, катастрофалните загуби на жива сила при Ахелой не позволява на империята да възстанови пълната си военна мощ в началото на неговото управление.
Въпреки успеха и при Катасирти Симеон не обсажда Константинопол, а насочва армията си срещу сърбите, които непосредствено преди битката при Ахелой се съюзяват с империята и посредничат при преговорите с маджарите срещу България. Едва след това Симеон започва подготовка за превземането на Константинопол, като прави неуспешен опит за съюз и съвместни действия с арабите от Тунис, провален от византийската дипломация която дава големи подкупи на арабите.
