Блага Николова Димитрова е българска писателка, поетеса, литературен критик, политик и втори вицепрезидент на Република България, между 22 януари 1992 и 6 юли 1993 г.
Блага Николова Димитрова е родена на 2 януари 1922 г. в Бяла Слатина, област Враца, в семейство на майка учителка и баща юрист. Израства във Велико Търново. През 1941 г. завършва класическа гимназия в София, а през 1945 г. – славянска филология в Софийския университет.
През 1951 г. защитава дисертация на тема „Маяковски и българската поезия“ в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Дълго време се занимава с редакторска, преводаческа и обществена дейност.
Блага Димитрова започва да пише още като ученичка (Класическа гимназия, София). Литературните ѝ интереси я подтикват да запише славянска филология в СУ, а по-късно докторантура в Литературния институт „Максим Горки“. За първото си романово произведение Блага Димитрова черпи впечатления от строежите в Родопите, където тя отива след като осем години работи като редактор в списание „Септември“ (1950 – 1958).
Романът „Пътуване към себе си“ се нарежда сред най-добрите ѝ творби, наред с „Отклонение“, „Страшният съд“, „Лавина“ и забранения по време на тоталитарния режим роман „Лице“. През 1987 г. участва в създаването на „Литературно-художествен кръг – 39-те„. Между 1987 и 1989 г. ѝ е забранено публикуване на творбите, заради дисидентските ѝ възгледи и дейности.
За дейността си като писател Димитрова получава множество български и международни литературни награди и отличия, включително орден „Стара планина“ – първа степен. Романът ѝ „Лавина“ е филмиран през 1981 г., а през 2003 г. е издаден 1 том от нейните съчинения, като предстоят да излязат и останалите 22 тома.
За дейността си като писател Димитрова получава множество български и международни литературни награди и отличия, включително орден “Стара планина“ — първа степен.
Блага Димитрова е един от най-обичаните български автори на нашето време.
„…Само дълбоките дири значат истински изживян живот. И най-вълшебният миг сякаш не е съществувал, щом не е оставил своя следа, свидетелство за истинността си. Инак по какво се отличава от един сън ? Споменът за сладките мигове горчи, ако тоя спомен не се е материализирал в нещо живо, трайно, самостоятелно. И най-чудната любов не радва, ако от нея не се роди една детска усмивка, едно дръзко дело или поне една песен.“
Из „Пътуване към себе си“
Как тревожно е да си жена.
Красота и усмивка да бъдеш
сред всекидневната сивота.
Вярност – срещу изменчивия вятър,
нежност – в загрубелия свят.
От безбройните земни пътища
най-рискования да избереш –
безразсъдния път на сърцето,
и докрай да го извървиш.
Твоя единствена радост да бъде
радост да даваш… Да бъдеш в нощта
светло прозорче, което чака.
И непростимото да простиш,
и да градиш живот от отломъци.
