„Моят живот и професионална кариера преминаха под знака на две събития – „Април 1876-та” и „Панагюрското златно съкровище”.
През годините събирах информация за „Археологическата среда и обстоятелствата на откриване на съкровището”, както и за научните интерпретации и „митовете” около него. Преди 40 години, през 1979 г., организирахме първия симпозиум „Панагюрското златно съкровище и торевтиката в Тракия”.
Сега ще си позволя само да споделя два момента: „8 декември 1949 година през погледа на един първолак” и „Трябва да открием дето сте го открили…”
И така, беше 8 декември 1949 година – един студен, но слънчев ден. Бях ученик в първи клас на малкото квартално училище. Тъкмо се бях прибрал от училището в малката кухничка при баба ми, когато влетя леля ми, превъзбудена: „Открили са злато, много злато, близо до нашата градина, в керемидарната! Цялата чаршия само за това говори.”
На другия ден за ръка ме поведоха към прословутата „витрина” на входа на Хавлиената фабрика. Пред нея се трупаха хора и първото, което ме впечатли и не мога да забравя – мъртвата тишина, никакви коментари, хората бяха онемели пред това невиждано „чудо”. Промуших се и се добрах най-отпред и зяпнах. Към кое да гледам? И тогава очите ми събра „козелът”. Защо? Ами защото виждах някаква „лъскава тава”, „кана” с някакви фигури и изображения, женски глави и елени, които никога не съм виждал на живо. Но „козелът”… та всяка сутрин покрай нас минаваше козарът, отпред гордо, гордо пристъпяше, като генерал пред войската си, един едър козел с огромен звънец – същият като този от витрината, по-точно – козелът от витрината беше като нашия…
И после години наред Панагюрище се асоциира с Оборище, Райна Княгиня и Панагюрското златно съкровище.
Беше 1975-та година, Тракийската изложба със съкровището гостуваше или щеше да гостува в Британския музей. По този повод в България пристига екип от BBC да заснеме филм. Повикаха ме в управата на града, за да ми кажат, че пристигат „някакви англичани” да снимат за съкровището – братя Дейкови, нещо от града и мястото, където е открито. Какво място…? – Топаловата нива, обрасла с трева и нищо. 25 години бяхме пропуснали да го бележим. „Виж, направи нещо, да се не посрамим пред чужденците.”, ми казват. И тръгнах аз с една Запорожка, най-напред при бай Павел Дейков, той беше от тримата братя най-комуникативен и не един път сме разговаряли за съкровището. „Бай Павле, трябва да открием…”. „Какво да открием, нали го открихме.”, и се усмихва, защото бе вече предупреден чрез зет си за какво става дума. „Трябва да открием дето сте го открили.” Той се обади на бай Петко, на Михо и на Запорожката право на Топаловата нива. Предвидливо бях взел десетметрова ролетка, фотоапарат, но бай Павел рече: „Това не трябва.” Събрахме се на средата на нивата и почнахме: бай Михо към бай Павел „Беше на 40 крачки от пътя”, „Така давай”; бай Петко: „Беше и на 40 крачки от Мерул. Не, не от Мерул, а от върбата, при която ги извадихме да се изцеждат на дъската”, „И на като 60 крачки от сградите на фабриката…” Така се спряхме на едно място и в един глас казаха: „Тук е!”. Събрах камъни и направих купчинка на мястото. После ги откарах. И вече бях си наумил – на главната улица подменяха каменните бордюри с циментови. С помощта на един работник качихме най-запазения бордюр и право при каменара Петър Търтов. „Така и така бай Петре, на бордюра трябва да изчукаш датата „8.XII.1949”. „Ами ще стане до сутринта, на някой умрял ли ще го слагаш?”, „Не, не на умрял, а на възкръснал.”. Нали така тогава и сетне, и сега казваме – Възкръсна след 2 300 години и тръгна по света!
На другата сутрин бордюрът, вече паметен знак, поставих на мястото и бяхме готови да се отсрамим пред BBC-то.
Този епизод ни сепна. Идват от чужбина да търсят тримата братя, а ние какво направихме за тях? Държавата им даде малко пари, с които си купиха една нива, после ТКЗС-то им я взе. Живеят скромно, ненатрапчиво, без да парадират със своето дело. И решихме – да предложим на Държавния съвет на НРБ да им бъдат отпуснати персонални пенсии. Но не стана.
Един по един изпратихме най-напред бай Петко, после бай Павел и последен бай Михо, скромно и тихо. Кръстихме на тяхно име една улица, вече имат и паметна плоча на Мемориалната стена. Остава, когато се съберем по този повод,
да кажем: Светла им памет!“
Текстът е публикуван във фейсбук страницата „За Панагюрище с любов“
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
АТАНАТАНАС ДОЙЧЕВ АТАНАСОВ – ЦОЦОРКОВ е роден на 6.10.1942 г. в София. Син на ДОЙЧО АТАНАСОВ ЦОЦОРКОВ и правнук на десятника от Априлското въстание хаджи Стойко Цоцорков. Завършва Софийския университет – специалност „История“, специализира Археология. Работи като редактор във вестник „Оборище“ и уредник в музея. От 1972 до 1990 г. е директор на Исторически музей – Панагюрище, едновременно с това от 1977 до 1982 г. е Председател на Общинския съвет за култура. През 1991 – 1993 г. е началник отдел „Култура“ към Общинска администрация. Автор е на статии и монографии, по-значими от които са: „В търсене на истината за 20 априлий в Панагюрище“, „Бенковски -Бобеков, кофликти и единодействие“, „Участие на панагюрските занаятчии в Априлското въстание“ и др. Съставител е на албума „Панагюрище“, София-прес, 1983 г. Съвместно с Боян Ангелов са съставители на албума „Панагюрище, 1998 г., с д-р Георги Китов на албума „Панагюрското златно съкровище“, с колектив на представителния албум „Април 1876 – въстанала България“, Пловдив, 2006 г. и отново в колектив е съавтор на „Панагюрска енциклопедия“, София, 2007 г. Автор е на сценариите за филмите: „Оборище – Първо българско велико“, „Век признателност“, „Русите идат, Христос возкресе“ и др. Получил е държавни отличия, включително почетни грамоти от Чехословашкия културно-информационен център в София, Параходство „Български морски флот“ и др. Един от инициаторите за създаване на фондация „Оборище“, на която е председател (1997-2001); на Сдружението на възрожденските градове, на което е секретар (1998-2001); на Издателска къща „Оборище“, чийто управител е от 1993 до 1996 г. Женен за Дочка Николова Атанасова. Има две дъщери – ЦВЕТА и ИРИНА.
