Има една молитва на тоя свят – казва се благодарност и мерната й единица е „навреме“
Коледа е, пълни торби, пълни паркинги, бе изобщо – софри.
Няма измъкване от тая суета, а в тая Коледа – изглежда няма нищо лично
Преди да напзарувам, днес по случайност, попаднах на място, на което последното нещо по значение е колко са ми скъпи дрехите, каква ми е колата, колко и с какво ми е пълна торбата,
какво имам на масата…
аз коя съм, и още по-малко – за коя се мисля.
Има места, на които хората влизат с наведени глави, свалят шапките си, свалят си титлите, и все едно пред тоя праг с какви обувки го прекрачваш – е там вече си бос.
На такива места се влиза със смирение, безименно, без уговорка и запазен час.
Царя, който и да е той, днес е далеко – пък ти ходи го подкупвай.
Бог, който и да е той, днес е високо – график за конкретно твоите молитви няма.
Заместникът му е некъде по задачи.
Някак си, видиш ли, точно сега, всички са в отпуск.
Ма на теб нещо ти дошло на главата, ама трудно било, ама изведнъж станало? Бре море, ами какво ще правим сега?
Ще се молим?
Ще вярваме?
Верно ли?!
Има една молитва на тоя свят – и на Коледа и на Велик ден, и в делник и в празник – такава, която минава отвъд облаците – въпреки всички религии и въпреки височината на небесата.
Казва се благодарност и мерната й единица е „навреме“.
От едва проходилото дете до прегърбения дядо с бастунчето, от господаря до роба, от бащата до сина, от принца до просяка…
от-началото-до-края
всички сме равни.
И един ден на всички се случва така –
Че чакаме Лазар да стане, чакаме Бог да се роди
P.S. Чудесата не питат кой си, колко даваш и колко можеш.
На чудесата им дреме за графика ти, мой човек….
На Бог му е все едно на какъв език, с какви точно думи го молиш.
Не се вълнува от постиженията ти или от провала на съседа ти, от твоето или неговото канче – изпразва ги за отрицателно време.
А отрицателното време тече най-бързо.
Пред прага на вярата всички сме равни.
Чудеса се случват, стига да не ги чакаш от горе ,
а отвътре.
