КЪМ МОИТЕ СЪГРАЖДАНИ!
Атанас Д. Атанасов
Историк
В тези дни са разколебани нашите чувства към Русия в резултат на безразсъдната братоубийствена война, която разпали един вманиачен диктатор. Изправени са един срещу друг в смъртносна битка два братски народа, два славиански народа, два православни народа, два народа, които се сражаваха рамо до рамо в Освободителната война, които надживяха Болшевишката революция, гладомора, сталинските репресии и записаха героични страници в битката с Хитлеризма, а след 1991 г. – тръгнаха по своя път, предопределен от историческите им и национални традиции и въжделения. Единият от народите гласува 92 % за самостоятелна държава Украйна. Днес чувствата към Русия на немалка част от българския народ са поставени на изпитание. Убеден съм, че мнозинството от народа е съпричастно към драмата, драма и за двата народа.
А пред нас е Трети март – националният ни празник. Сигурно ще има противопоставяне – русофили-русофоби. За мен това явление е непонятно. Както имаме една майка, която обичаме, така имаме и само една родина, която обичаме; към другите можем да изпитваме благодарност, уважение, признателност за приноса им в съдбовния ни път. И да не забравяме, че имаме и горчиви спомени. „Филос” значи любов. „Русофил” – любов към Русия, „германофил” – любов към Германия, „англофил” – любов към Англия. В онези времена даже „туркофил”, „гръкоман”, а сега „американофил”. До кога? Зад нас стои 1341-годишна история с много върхове и трябва да бъдем само българофили.
144 години със силни чувства сме вперили поглед в Русия. Да! В резултат на една завоевателна война част от българския народ получи своето освобождение – 1/5 част. Руският император Александър II с едната си ръка даваше, с другата взимаше – даде Северна българска Добруджа на Румъния – за награда; Нишко, Пиротско, Лесковац – български земи на Сърбия – за награда. Ей така – с царското си, императорско благоволение. От мен ако зависи, бих го свалил от коня срещу символа на държавността ни и там бих въздигнал основателя ни – Аспарух. Но да се обърнем съм днешния ден преди 144 години… Командващият Трета гвардейска пехотна дивизия, настъпваща към Панагюрище в онези съдбовни дни на 1877 г. – генерал Дандевил, не е виновен, че негови потомци – руски генерали, днес сеят смърт в Украйна. Той заслужава букет цветя за признателност.
А сега – забравеното. На 30.12.1877 г. /стар стил/ в Панагюрище първи влизат освободителите от Лейбгвардейския Волински полк от Трета гвардейска пехотна дивизия с командир ген.-майор Миркович. Полкът е рекрутиран от украинци от Волинска губерния на Западна Украйна, присъединена към Руската империя през 1795 г. След него навлизат и останалите – Лейбгвардейския Литовски полк, рекрутиран с литовски войници и командир полковник барон Арпсгофен, Санктпетербургския гренадирски полк и Кексхолмския гренадирски полк. Да! Нашите освободители са украинци, руснаци и литовци като част от руската имперска армия. Всъщност изследванията показват, че украинските войници и офицери са около половината от руската имперска армия, навлязла в България през 1877 г.
Досега забравяхме фактите. И нека на Трети март в знак на признателност на Вечния огън да поднесем цветя на руския генерал, на украинските и руските воини, на литовските гвардейци – освободители на Панагюрище!
