По повод Международния ден на детската книга в няколко днешни публикации ще ви предложим цитати от любими детски книжки. Първите са от любимата книга на малки, големи и още по-големи момичета и момчета – "Пипи Дългото Чорапче". Книгата е първата публикувана книга на Астрид Линдген, която ѝ носи голяма популярност. Линдгрен създава историята през 1941 г. Тогава тя гледа болната си 7-годишна дъщеря Карин, която я моли да ѝ разкаже историята за Пипи Дългото Чорапче (персонаж, който самата тя току-що си е измислила). През 1944 година изпраща ръкописа на издателство "Бониер", но те го отхвърлят. Издателство "Рабен&Сьогрен" го приемат и през 1945 г. излиза първата книга – "Пипи Дългото Чорапче".
„Защо вървя заднишком ли? – възкликна Пипи – Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да живее, както си иска?”
„Светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите.”
„Виж, госпожице, когато имаш майка, която е ангел, и баща, който е негърски крал, а самата цял живот си управлявала моретата, не можеш да знаеш как да се държиш в училище сред всичките тия ябълки и таралежи.”
„Но, Пипи, каза Томи, – можеш ли да свириш на пиано?
– Отде ще знам дали мога, като никога не съм опитвала – отвърна Пипи. А трябва да ти кажа, Томи, че за да се научиш да свириш на пиано без пиано, са необходими страшно много упражнения.”
„Най-важното за малките деца е да знаят ред. Особено, ако сами си го определят.”
„Седя си в моята самота и така се надлъгвам със себе си, че да ти е драго да ме слушаш. Онази вечер, когато си легнах, скалъпих една опашата лъжа за някакво теле, което умее да плете дантела и да се катери по дърветата, и знаете ли, вярвах си на всяка дума! Това се вика добра лъжа.”
„- Какво пише там? – заинтересува се Пипи.
– Пише: "Страдате ли от лунички?" – обясни й Аника.
Тя бутна вратата и влезе в магазина, последвана от Томи и Аника. На щанда стоеше възрастна дама. Пипи тръгна право към нея.
– Не! – заяви решително тя.
– Какво обичаш? – попита дамата.
– Не! – повтори Пипи.
– Не разбирам, какво искаш да кажеш – учуди се дамата.
– Не, съвсем не страдам от лунички! – заяви Пипи.
Едва сега дамата проумя, но когато се загледа в Пипи, не можа да се въздържи и възкликна:
– Но, мило дете, цялото ти лице е обсипано с лунички!
– Ами, че да! – отвърна Пипи. – Но не страдам от тях, а си ги харесвам! ДОВИЖДАНЕ!”
„В този миг през портата нахълтаха двама полицаи в пълна униформа.
– Ой – възкликна Пипи, – и днес май че ми върви. След плодов крем най-много обичам полицаи.
И тръгна към тях с грейнало от радост лице.
– Ти ли си момичето, което се е настанило във Вила Вилекула? — попита единият полицай.
– Напротив – отвърна Пипи. – Аз съм една мъничка лелка, която живее на третия етаж в другия край на града.
Тя само искаше да се пошегува с полицаите. Но те решиха, че това никак не е смешно, и й казаха да не бъде нахална. После й съобщиха, че добри хора в града са уредили да й се даде място в детски дом.
– Аз вече си имам място в детски дом – каза Пипи.
– Така ли, уреди ли се вече? – попита единият полицай. – Къде е този детски дом?
– Тук! – отвърна гордо Пипи. – Аз съм дете, това е моят дом и следователно е детски дом. В него имам място, и то много място.
– Мило дете – усмихна се полицаят. – Не можеш да разбереш. Ти трябва да идеш в истински детски дом, където ще се грижат за теб.
– Може ли човек да си заведе кон във вашия детски дом? – попита Пипи.
– Не, разбира се – отвърна полицаят.
– Така си и мислех – каза мрачно Пипи. – А маймуна?
– Ами! Как може! – Аха – каза Пипи, – тогава търсете си другаде деца за вашия детски дом. Аз там няма да ида.
– Ти не разбираш ли, че трябва да ходиш на училище – каза полицаят.
– А защо трябва да ходя на училище?
– За да се учиш на разни неща, естествено.
– Какви неща? – настояваше Пипи.
– Най-различни – отговори полицаят. – Цял куп полезни неща, като например таблицата за умножение.
– Девет години съм се справяла без някакви си таблици за уморение – каза Пипи. – Така ще си карам и занапред.”
„ – Защо държиш кон на верандата си? – попита Томи. Всички коне, които знаеше, живееха в конюшни. – Хм – отговори замислено Пипи. – В кухнята само ще ми се пречка, а пък в гостната не го свърта."
„То наистина не си заслужава – каза Пипи. – Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход. – Пък и не умеят да си играят – отбеляза Аника. – Уф, като си помислиш, че чисто и просто трябва да пораснеш! – Кой е казал, че трябва, възрази Пипи. – Ако не се лъжа, тук някъде има едни хапчета… Едни много хубави хапчета за хора, които не искат да пораснат.“
