„Глас народен, глас Божий!“. А народът ги нарече „апостоли“. Те бяха момчета, почти не живели. От някого някъде обичани, чакани. Не бяха иноци, не бяха светци, но носеха в себе си необикновена духовност – като факел, разпръскващ народния мрак. Бяха изтръгнали от сърцата си всички житейски тегоби, всички младежки копнежи, всичките дребни човешки мечти. И цялото място там бе за България. Те имаха една и силна мечта – Свобода. Но не за тях, за Отечеството. И затова в очите на народа те бяха безмерно големи. Бяха светли и святи, бяха глас Божий с огън и Дух.
„Глас народен, глас Божий!“, казаха апостолите. И преди да гръмне първата пушка, и преди да се развее байракът, и преди да се пролее кръв, те попитаха народа готов ли е за въстание или не. Готов ли е народът да плати своята дан за своята свобода – с имот и живот. „Глас народен, глас Божий!“ – Апостолите дадоха урок по демокрация на цяла Европа.
Не в палати, не в дворци и зали се събраха народните делегати, а в едно скромно местенце, наречено Оборище – там където селяните криеха добитък от разбойници и от властта. Да, в обор, в обор се роди българският парламентаризъм.
Делегати от повече от 60 населени места – учители, духовници, занаятчии, търговци, овчари, „ангели – най-светлите и идеални личности измежду народа, единствените възнаграждения, на които бяха – дневни и пътни пари – заптийския камшик и черните бесилки”. Те не бяха учили конституционно право, не разбираха конституционните прийоми и парламентарния правилник, но постигнаха съгласие и единение. Взе се решение – въстание ще има. Гласуваха се правомощия, избра се главнокомандващ, назначи се правителство, гласуваха се закони, които да гарантират успеха на Делото, устойчивостта на младата държава и правата на населението, включително и на мюсюлманското. „Глас народен, глас Божий!“
Дали се страхуваха тези мъже? Страхуваха се. Дали се съмняваха? Съмняваха се. Защото всеки от тях имаше и челяд, и животец, и имотец. В делниците се грижеше за прехраната, в празниците се молеше за по-сгодничко местенце в небесния рай. Ала Делото изискваше жестока цена, изискваше в жертва и животеца, и имотеца, и прехраната, и челядта, и местенцето в рая.
А народът разбра и гласа Божий, и гласа на апостолите: Любов е, когато даваш от своето за общото. И не е страшен животът, когато те водят вярата и любовта. За да даде плод, зърното умира – и не е страшна жертвата, и смъртта не е край, а начало.
В онзи април на дързост и мъжество, в онази пролет на Вяра и саможертва, с онзи възкръснал български Дух и сила, с кръвта си, безброй герои и невинни изчистиха срама български и дадоха нова посока на цял един народ.
В днешния април, в днешната пролет, бедни на вяра, гладни за обич, опустошени от епидемията от човеконенавист, се лутаме и търсим посоката. Нека се спрем и погледнем назад. Не е толкова далече, че да сме забравили. Не е толкова далече, че да не можем да разберем смисъла и посланията. 147 години са само два човешки живота. В този април, когато пролетта тръгва. В този април, когато ние тук на този площад сме хиляди и милиони сърца по света бият като едно, с камбанен звън, изпълнени с преклонение и с вяра, с благодарност и мечти за България. Всяка година на този ден нашият, техният, българският Дух ни свързва с невидима нишка и сила. И тогава се обичаме, и тогава си вярваме, и тогава сме Човеци, и сме Народ. А можем всеки април, всяка пролет, всеки ден да е така. Можем да си спомним за това, че сме минали през робства, през национални катастрофи и през войни. Но пак ни има, тук сме.
Трябва да си вярваме, но не трябва да търсим оправдания, не трябва да търсим някой или някои виновни. Не трябва да се поддаваме на това, че сме „неспособни“ и „малки“. Не трябва да търсим постоянно външната причина, не трябва да търсим примера „от вънка“. Примерите са в нашата история. Решенията и уроците – също. Ние можем да бъдем силни, когато си вярваме. Ние можем да бъдем големи, когато са големи мечтите ни. Ние можем да бъдем единни и тогава можем да бъдем силни.
Да живее Панагюрище!
Бог да пази България!
___________________
*Слово на кмета на община Панагюрище Никола Белишки по време на тържествената заря-проверка по случай 147-годишнината от Априлското въстание.