В играта детето разбира светът. Физическия – със законите на материята и този на отношенията между хората, тренира ги и се ориентира за мястото си в обществото. В последните вече 3 десетилетия, играта на живо бива все по-изместена от електронната. Къде са разликите? Къде е границата? И капаните?
Според Йохан Хьойзинха играта е „един от фундаменталните духовни елементи на живота“ Предполага се, че играта е първична и необходима предпоставка за генерирането на култура.
В играта детето одухотворява неща и предмети, влизайки в различни отношения с тях, вълнува се, създава сюжети. Виртуалната игра също е такава измислена реалност. Само че е измислена от някой друг. Детето влиза в този изкуствен свят по правилата на този друг и ако реши да е там – ще ги спазва. Развръзките са част от това – те са точно определени и ограничени и най-често могат да създават нагласи и да променят налични такива. Животът, истинския, обикновено предлага повече възможности за поведенчески репертоар и развръзки.
А какво става в мозъка на потъналия във видеоигра? Според д-р Стоян Везенков, основател на Център за приложни невронауки ВЕЗЕНКОВ и основоположник на проект ЕКРАННИ ДЕЦА : “Компютърните игри ни променят. Колкото повече играе човек, толкова по-трайна , даже необратима е промяната. А младите играят много! Моделира се поколение, което ще има точно определени когнитивни, емоционални и поведенчески характеристики“ .
Част от проблема е и фактът, че този бизнес е сред гигантските съвременни индустрии. Темпото на развитие е бързо. Разработени са игри дори за все още непроговорили деца. Всяка от тях забавлява и учи на нещо. Това е аргумента на много родители, на които им е трудно да регламентират седенето пред екрана при децата им. Благоприятен е ефектът върху координацията и бързината за реакция, съобразителността, наблюдателността, сръчността и пространствената ориентация. Играта в група може да насърчи сътрудничеството и съвместната работа. Игрите са най-разнообразни. И наградите – различни. Понякога са точки, друг път – минаване в по-високо ниво, победа, положителни коментари от другите играчи, възхищение… Все в посока повишаване на допамина (отговорен за чувството на удовлетворение и мотиващията). И това е пътят към пристрастяването. В реалния живот, невинаги печелиш и невинаги има награда. В него невинаги е така приключенско и толкова вълнуващо.
Огромен брой игри са с насилие – брутално, разбира се – наужким. По емпиричен път е доказано, че това притъпява чувствителността към насилие в действителността, макар това да е така повече при по-малки деца, т. е. свързано е с възрастта и личната история (насилие в семейството, социлната среда).
Факт е, че при престъпления, свързани с масови престрелки в училища, се търсят причинно-следствени връзки с играене на игри, в които се разстрелват. През 2011 г. норвежец извършил атентат със 77 жертви и стотици още – ранени, в съда признал, че е тренирал чрез популярна видеоигра и мерника в нея. И макар съдът да не стъпва на такива тези, паралели могат да се търсят.
В Китай, Северна Корея, САЩ и Нидерландия отдавна има центрове за лечение на зависимостта от видеоигрите, която е най-близка до хазартната зависимост, сходен е механизмът за „зарибяване“.
Д-р Стоян Везенков предупреждава: „Има период в детството, който се нарича прозорец на развитието. През него се залагат базови възможности и ако това не стане тогава, остават постоянни дефицити. Ако детето започне с видеоигрите преди етапа на езиковото развитие, могат да възникнат необратими проблеми. При видеоигрите мозъкът се стимулира с готови образи от виртуалния свят – това влиза в конкуренция с виртуалния свят на езика и може даже да го измести. В резултат се появяват езикови дефицити и даже дислексия. А и потребността от комуникация може да пострада.
В игрите се сменят по 5-6 образа в секунда. Това е свръхстимулация на мозъка. Всеки нов стимул „издърпва“ вниманието към себе си, което пречи на способността то да се задържа и има риск да се развие хиперактивност с дефицит на вниманието. Страда и двигателното развитие, защото в играта са ангажирани само определени групи мускули и не участва тази част от мозъка, която отговаря за сложни двигателни дейности.
Вторият най-рисков момент е възрастта 9-10 г. (3-4 клас) – т.нар. период на „изгонването от рая”, когато човек започва да се осъзнава като напълно отделно същество. Тогава идва и усещането за самотност и при прекалената игра има опасност потребностите от реалния свят да се заместят със стимули от виртуалния.
При младежите пък прекаляването с игри е опасно, защото те предлагат ясна и лесна цел плюс непрекъснато нови стимули. На този фон реалният свят изглежда муден, а крайната му цел и смисълът – неясни. Сравняваш с играта и си разочарован колко реалният живот е нейно бледо копие.“
МКБППМН към община Панагюрище отбелязва 9 февруари, международния ден за безопасен интернет, с редица занятия по класове. От края на януари обществените възпитатели Спаска Арбалиева и Кристина Ралчева влязоха в два четвърти класа, два пети класа и в следобедните занимания на основен курс на ОУ „Проф. Марин Дринов“, а в ОУ „20ти Април“ през изминалата седмица общественият възпитател Нина Истревска и Петя Караджова, която е член на комисията, разгледаха тематиката с всички ученици от основен курс. През тази седмица са предвидени още събития.
Специалистите апелират към родителите да упражняват контрол над виртуалния живот на децата им в къщи и да дискутират с тях рисковете и последиците от безкритичност и „предозиране“.
