Най-голямата кръвна жертва в Панагюрище през Априлското въстание

Публикуваме поредица откъси от книгата „Из близкото и далечно минало на Панагюрище“, събрала част от трудовете на панагюрския общественик, историк и ерудит Атанас Сугарев. 

Това, което днес сме избрали, е една история, която и днес разтърсва. История за най-голямата кръвна жертва в Панагюрище през Априлското въстание, за паметника пред болницата, за истината зад надписа и за съдбата на Джуджевия род.

НАЙ-ГОЛЯМАТА КРЪВНА ЖЕРТВА ПРЕЗ АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

(в. „Оборище“, бр. 15 от 14.ІV.1979 год.)

Когато в Районната болница идват посетители, първото, което забелязват при идването си в двора, е издигнат от гранит масивен паметник с издълбан на него текст:

„Не чуди се, зрителю, с нас смъртните, а погледни какъв е ужас турското безчеловечие. В 1876 год. 30 април, Афузпашовата дива сган нас цяло семейство тука погуби: Баща на семейство съм, 70-годишен Стоян Джуджев, съпруга ми, 63-годишна Рада, син на 35-годишен Стойо, снаха ми 30-годишна, Нена, храненица ми 12-годишна Дела, унука ми, 9-годишна Рада, унуче ми едногодишно Стоянчо и съседче ми 6-месечно Стойо. Жертва сме осмина, братко българино, за твоята свобода. А тебе остава като най-безценен залог да я съхраниш.“

Цитираният текст оставя впечатлението, че осемте жертви на турското безчеловечие са погубени на мястото, където е построен паметникът. По този въпрос съществуват различни версии.

Така дядо Стоян Финджеков, починал преди 30 години, уверяваше, че почти цялото Джуджево семейство било избито в местността „Шиндьовица“, при сегашната Магнитна обсерватория, заедно с други 12 души, укрили се в Бимбашовата воденица.

Дядо Стоян и Рад Мачев, железарски калфи във въстаническия арсенал, последни напуснали арсенала и забързали срещу течението на Марешката река. Стигнали до воденицата, но повече за тях нямало място, продължили пътя си към връх Лисец.

Когато бунтът стихвал и турските безчинства били преустановени, стотиците бегълци започвали да напускат горските си скривалища и да се завръщат в изгорелите си къщи и напълно ограбени домове.

По въпроса за лобното място на Джуджевото семейство изчерпателни сведения, както устни, така и писмени, даде историчката Лазура Райчева-Султанова, внучка по майчина линия на Иван и Мария Джуджеви.

Тя установява, че при бягството към връх Лисец Джуджевото семейство се било разделило на две групи. Най-напред бързал дядо Стоян с внучето си Стоянчо. Втората група се спряла на края на града, за да се преоблече бягащият Стойо в женски дрехи. Може би това е станало край воденицата или вътре в нея.

Там се появили турски кавалеристи, които изкарали на пътя всички укрили се бегълци, предимно жени и деца, и ги подложили на зверско посичане. Жената на Иван Джуджев, Мария, паднала в безсъзнание, опръскана от кръвта на близките си, без да бъде докосната от саблените удари. Низамите не сметнали за нужно да преследват към планината бегълците и се върнали в града.

Всички убити в Бимбашовата воденица били погребани там, а за Мария се погрижили нейните съседи.

Оцелелият дядо Стоян се завърнал в опустошената и отчасти изгорена къща. Приютил се там с внучето си и снаха си Мария. Но след няколко дни бил открит, заведен в Пазарджик, където починал мъченически от тежките изтезания.

В тия страшни дни Иван Джуджев, член на Привременното правителство, а преди въстанието приемал в къщата си Левски, на ъгъла на сегашните улици „Райна княгиня“ и „Гаврил Кръстевич“, бил в Цариград по закупуването на оръжие. Избягал от турската столица в Одеса по време на въстанието, той не е знаел каква страшна участ е постигнала неговото семейство.

Жена му Мария също станала бежанка. Брат ѝ Захария Койчев, член на Привременното правителство, завел сестра си, преоблечена като монахиня, и детето ѝ Стоянка в Белград и ги оставил на грижите на Иванови приятели търговци.

След Освобождението Иван Джуджев се завръща със семейството си в Панагюрище, изкопава костите на баща си, погребан в Пазарджик, и ги докарва в Панагюрище. Намират и костите на убитите му близки край воденицата. Всичките ги слагат в общ гроб на южния край на града. На гроба поставят паметника с покъртителен надпис, завет към поколенията. До самия гроб по-късно бива построена болницата и чешмата край пътя за Пазарджик.

Иван Джуджев успява бързо да се оправи с бедственото положение на семейството си, като възстановява търговията с панагюрските вълнени платове, които още намират добър пазар в Цариград и Белград. Точно срещу старата си къща той издига нова, модерна и удобна за времето, а на високия зид откъм улица „Райна Княгиня“ зашуртява водата от прочутата Джуджева чешма.

След възстановяването на изгорялата във въстанието вътрешност на храма „Св. Георги“, построен през 1856 год., Иван Джуджев подарява през 1881 год. една от големите икони на главния иконостас. Иконата е творба на Н. Доспевски, един от представителите на прочутата самоковска иконописна школа. В посвещението е казано, че е нарисувана „в памет на убитите във въстанието седем души и за умрелия в Москва негов брат Симеон“.