Лилия Захариева е украинка. Родена е в град Бяла Църква, Киевска област. Завършила е средното си образование в родната си страна, в Средняя общеобразовательная политехническая школа. Омъжена е в Панагюрище от 18 години. Била е данъчен инспектор, както и главен счетоводител във фирма „Ритон-П“. В момента е главен счетоводител на „Асарел-Ремонт“ ООД. Ето какви са нейните спомени за абитуриентския й бал:
„Абитуриентски бал… Това е едно от събитията в живота, което помни всеки, както сватба, раждане на дете, пенсиониране. Защото това е рубикон, след който животът ти внезапно става друг. Появяват се нови възможности и нови отговорности. Абитуриентският бал обаче бележи една от най-значимите промени в живота ни. Детството свършва… Вече си самостоятелен и голям, възрастен, почти като мама и татко. При нас пък беше и най-първото от тепърва предстоящите ни подобни събития. Тъй като бяхме не на 19, а на 17 години. Все още непълнолетни, деца, но трябваше да изживеем тази промяна и посрещнем новите предизвикателства в нашия живот. Изведнъж вече всичко започваше да зависи от самия теб, от твоя избор, от твоите усилия и старание. Все още ни чакаха убийствените 9 матури, множество кандидат-студентски изпити, след тях ликуване или разочарование, студентски живот или работа, пълнолетие, и за момчетата – служба в армията. И всичко това започваше след този упоителен пролетен празник, бележещ края на едно безгрижие и законно полагащата се безотговорност. Някои ще вървят твърдо по начертания план към сбъдването на мечтите. Другите, като мен, изведнъж ще поемат в съвсем неочаквана посока, оставяйки детските си мечти несбъднати завинаги, съпроводени оттук нататък с вечен въпрос: а правилно ли постъпих? Въпрос без отговор. Когато си спомняш това събитие след много-много години, някак си се раздвояваш. Едната част от теб, тази, която бавно и неусетно се променя – тялото и разумът ти, казват: „Нима това бях аз?”. Другата, неподвластна на времето част – душата ти, казва : „Това сякаш беше вчера…”
Не помня ничии рокли, прически и букети. Помня само, че ги имаше в изобилие и бяха различни – от скромно изискани, до изискано елегантни, дори и предизвикателни. Истински фойерверк на разцъфващата младост! Но това е всичко, което запомних от голямата и приятната „околобална” суета. Е, моята рокля си я спомням, разбира се. Но и толкова…
Но много добре помня настроението. Радостно, тръпнещо в очакване и мъничко тъжно. Детството свършва, и ти сякаш го усещаш в напоения с нов живот пролетен въздух. Възраждаща се природа дава на това събитие допълнителен мирис на младост, сила и промяна.
Най-много запомних една трогателна и едновременно комична случка с мен.
В деня на последния звънец, по обичая на онези времена, имахме тържествено построяване на цялото училище. Учителите и по-малките ученици трябваше да се сбогуват с випускниците, а те и родителите им да благодарят на училището за дългогодишен труд и усилията, положени за тяхното възпитание и образование. Ето това, последното, се правеше от един ученик, длъжен да произнесе прощалното слово на благодарността. Честта да кажа това слово се падна на мен. Речта, разбира се, беше подготвена с колективни усилия и аз я знаех предварително. Беше много красива, много правилна и доста поетична. Още докато я разучавах, бях много трогната. Но нито аз, нито някой друг очакваше това, което стана после. В момента, когато започнах да я казвам официално пред цялото училище, усетих истинското значение на всяка една дума, написана с толкова много любов, благодарност и тъга. Връхлетя ме буря от емоции, речта сякаш излизаше от душата ми, родена спонтанно от това, което чувствам и преживявам в момента. Гласът ми започна да трепери, очите се насълзиха и не можех да продължа. В гърлото се образува предателска буца и никак не искаше да се махне. Всеки опит да кажа поредната дума, предизвикваше само желанието да се разплача. Аудиторията притихна, наблюдавайки геройската ми борба с напиращите емоции… По-малките ученици и някои не толкова сантиментални випускници започнаха да се усмихват. Но останалите реагираха различно. За родителите този момент, радостен сам по себе си, носи много повече тъга, отколкото за децата, защото рожбите им стават самостоятелни и ги напускат. Вероятно, докоснах точно този тъжен момент в сърцата им. Учителите, може би, проникнаха в искреността и неформалността на словото ми и също се разчувстваха… В крайна сметка, събранието не издържа и… И ЗАПОЧНА ГОЛЯМОТО ПЛАЧЕНЕ… Дружно подсмърчаха по-чувствителните майки и учителки, мръщеха се, скривайки насълзените очи, бащите и учителите… След тях дойде ред и на випускниците. Това никак не ми помогна и вече се отчаях, че съм съсипала прощалното слово… Но тук веселите малкочи, съзерцаващи с неразбиране масовото ридание (Защо ли пък реват тези? Ех, на нас да ни се случи час по-скоро да завършим! Какво му е тъжното?), започнаха първо да сръчкват и хихикат тайно, а после, както това се случва, когато мъчително искаш да подтиснеш смеха и да изглеждаш сериозен, някой избухна внезапно във весел и безгрижен смях. Това искрено веселие, породено от абсолютното неразбиране, как може да се плаче при толкова хубаво събитие, зарази бързо всички със своята неподправена доброжелателност. И така цялото тържествено построяване, само след миг, вече се усмихваше весело през сълзи. Обстановката се разреди и аз намерих сили да продължа. Всичко това траеше няколко секунди, но го запомних за цял живот, като едно от най-силните ми емоционални изживявания. И, както изглежда, аудиторията също изживя тази емоция с мен.
После беше самият бал – кулминацията на тържествуващата младост и буйното и веселие, посрещането на първата „възрастна” зора на брега на реката, песните под съпровода на китара, смях и предчувствие за раздяла. Първата крачка към новия живот беше направена и нямаше връщане назад. Никога. Освен в скъпите спомени, когато не знаеш, вчера ли беше това и ти ли си бил въобще?“
