Директорът на Националния литературен музей Катя Зографова не си представя София без памет за Вазов, Яворов, Вапцаров
Катя Зографова е родена в Панагюрище. Директор е на Националния литературен музей. Автор е на много книги с изследвания за българската литература, между които: „Вечните странници (Из тайните на митологичното в българската литература)“, „Чавдар Мутафов. Възкресението на Дилетанта“, „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането до наши дни“, „Никола Вапцаров: Преоткриване (Документална сага)“, „Нeканоничният Вазов“, „Играещата със стихиите Елисавета Багряна“, и др.
– Г-жо Зографова, вие ръководите институция, призвана да пази паметта за писателите. Че тя, тази памет, не е ли в книгите им? Защо е нужно друго?
– Защото във виртуалните времена, в които заживяхме всички (не само децата ни), все повече ни е потребно бягство от лудналия делник.
– А това бягство какво общо има с литературната памет?
– Хубаво е това бягство понякога да става и в благородно застиналата атмосфера на писателските домове. Докосването до музейните реликви укрепва човека. Близо до живото присъствие на любимия творец, с ръкописите, със следите от мастилото, със снимките, вещите, книгите, автографите в личната библиотека. Това е високо, но реално пространство, в което даже въздухът пречиства от отровите на делника. А и то изкушава посетителя да чете и препрочете с нови очи книгите – заради сродяването със световете на писателя, което идва от тази близка дистанция.
– Но кажете – самото общество иска ли я – тази памет?
– Няма защо да се лъжем – в последните двайсет години културата е изтласкана в периферията на „дневния ред“ на обществото. Говорим за културен туризъм, дори за културни индустрии, но в същото време все по-трудно намираме средства за спешни ремонти на емблематични музейни сгради, за нови експозиции и изложби, за откупки на ценни книги, ръкописи… Слава Богу, научихме се да не жалим умствени сили в трудоемкото, изтощително и често неблагодарно подготвяне на проекти и все по-често сме на финала в националните конкурси. Намираме и частни дарители, някои от които (като проф. Вера Ганчева) се превръщат в своего рода меценати на музея ни. А дарителят на миналата година беше г-н Никола Хаджиангелов…
– Той какво ви помогна?
– Благодарение на него обновихме интериора на Вазовия музей. Когато мисля дали обществото има нужда от писателските обители, пред очите ми са километричните опашки от млади и стари посетители, решени да дочакат реда си, за да влязат в музеите на Вазов, на Славейкови, Яворов и Вапцаров в тазгодишната Нощ на музеите. Уредниците се оказаха абсолютно недостатъчни да поемат напора на високата човешка „вълна“!
– А вие не сте голям екип май…
– Чудодейно е, че успяваме да се справим! Цифром и словом 14 уредници се грижат за 12 обекта в София и страната, защото Националният литературен музей (НЛМ) е сложна система, която включва 6 столични къщи музеи: „Иван Вазов“, „Петко и Пенчо Славейкови“, П.К. Яворов“, „Хр. Смирненски“, „Димитър Димов“, „Никола Вапцаров“ плюс 3 мемориални кабинета: „Стилиян Чилингиров“, „Иван Богданов“ и „Владимир Башев“. А също така „Ем. Станев“ във Велико Търново и „Елин Пелин“ в Байлово. Към тях трябва да добавим нашите „Фондове“, където се съхранява огромно наследство от ръкописи, снимки, документи, цялостни архиви на класици, ръкописни листове и книги от XIV-XVI век, няколкостотин старопечатни книги от периода 1561-1878 г. Над 400 000 автентични материала.
– Писали сте за „любовите“ на наши по-първи пера… Какъв е бил сантименталният живот на едновремешния писател, съпоставен с този на днешния?
– О, какви разтърсващи, фатални истории са преживявали поети като Яворов! Или критици като Владимир Василев, без да броим самоубийството от любов на брилянтния Димитър Бояджиев… Когато малката ангелоподобна любима на Яворов Мина е на смъртно легло, той тръгва (пътува с един и същи влак със семейството й) към санаториума за туберкулозни в Берк, за да се прости с нея. Близките й не му позволяват, както впрочем са пречили и на невъзможната от тяхна гледна точка обич между поета харамия и наследницата на рода Тодорови, най-тежките еленски чорбаджии… Та когато Мина угасва, поетът всеки божи ден в продължение на повече от месец отива да потъгува на гроба й в Бианкур и да остави неизменното червено цвете на мъртвото момиче. Като че ли това непосилно любовно терзание трогва дори дотогава ожесточените сърца на роднините й и те коренно променят отношението си към Яворов, както личи от писмата на брат й Петко Тодоров. Удивителна с днешна дата изглежда и друга следсмъртна любов – на Владимир Василев към отишлата си от рак негова съпруга Цвета, която приживе го е изоставила, бягайки с младия поет дипломат Йордан Стратиев. Оказва се, че след смъртта й те двамата ходят на гроба й, забравили любовното съперничество помежду си… Ето подобни романтични саги за днешните писатели със сигурност няма да бъдат разказвани от внуците им. Или, ако се родят, ще бъдат много, много кратки. Във фрагмента си „За любовните жанрове“ съм написала следното: някога са казвали: „…да имаш роман с жена…“
– А сега как е?
– Сега най-много да ти се случи някое любовно четиристишие. Или любовно хайку… Това е краткият отговор на въпроса ви.
– Е, жанрово издържан е. Но кажете какво стана с драмата на музеите? С музея на Яворов, на Вапцаров, на Смирненски?
– Най-болният проблем за НЛМ от 20 години насам е музеят на Яворов – държавен в частна собственост. Неколкократно препродаван от едни частни собственици на други, този знаков музей се оказва най-застрашеният ни обект. Последните собственици го стопанисват зле и в нарушение на Закона за културното наследство. Всъщност практически не го обитават – на оградата стои единствено пощенската им кутия с гръмкия надпис: „Велика ложа на старите свободни и приети зидари“. Три години апелирахме към висшестоящите инстанции да се вземат мерки по все по-тревожното състояние на музея, сигнализирахме за взломовете в него – в пълно противоречие с демагогските изявления на собствениците, че ще направят чудеса за сградата, където са живели великите Яворов и Лора…
– И какво стана последно?
– През февруари миналата година най-сетне дойде междуведомствената комисия към Софийска община, направи експертен оглед и даде предписания за необходимите ремонтни работи, потвърдени със заповед на кмета на София г-жа Фандъкова от 22 март – със срок до края на 2013 г. Уви, до момента ремонтът не е започнал. А тази година е столетието от трагичната смърт на поета, вписана в календара на ЮНЕСКО…
– Кой може да помогне?
– Мисля, че спасяването на музея на Яворов неотложно трябва да се подеме от държавата и културното министерство, музейните и академичните институции, творческите съюзи, кметовете на София, Чирпан и Поморие, българите в чужбина, организациите на арменците, гражданското общество и „четвъртата власт“ на България. Не мога да допусна и в най-мрачните картини на въображението си възможността музеят да повтори съдбата на патрона си, иначе казано, да се саморазруши. Не си представям и София, още по-малко София като европейска столица на културата през 2019-а, без този знаков музей с тъжната скулптурна фигура на поета пред нея…
– А Смирненски?
– Там картината е значително по-оптимистична. Вече сме негови собственици. Веднага след като получихме дългоочаквания нотариален акт, се заехме да търсим средства за възстановяването на затворения вече 10 години музеен комплекс. Министерството на културата ни отпусна необходимата сума за неотложния ремонт на покрива. Сега чакаме разрешенията на други институции, за да започнем ремонта, с който да сложим началото на възкресението на музея на Вечния юноша в българската поезия. Събратът му по пролетарска участ Никола Вапцаров бе казал: „В мечтите няма цензура“, затова смело си представям бъдещото преобразяване на музея на Смирненски в културен и фестивален център, какъвто няма в община „Възраждане“. Но за да се случи това, трябва да успеем да се включим и в европрограми за финансиране, защото стойността на обекта по предварителни изчисления е няколко милиона…
– Орхан Памук в Истанбул си направи музей приживе… Този частен път към увековечаването на писателя приемлив ли е?
– Чудесна, а и печеливша, оказва се, бе идеята на Нобеловия лауреат за литература от съседна Турция да създаде музей по своята книга за една голяма любов и фетишизма на влюбения мъж и към най-дребната вещ на обичаната жена… „Музеят на невинността“ взе световна награди за дизайн, посещаван е ежегодно от хиляди… Да, това може би е един от възможните нови пътища пред българския музей на ХХI век, но до момента нямаме подобна практика. А и дано прословутият гений на завистта не попари куража на начинателите. Да не забравяме предупреждението на другия балкански носител на литературния „Нобел“ – Иво Андрич, който безпощадно е диагностицирал хроничната „патология на омразата“, с която от векове живеем на Балканите.
Николай Генчев
„Стандарт“
