Искра ЦЕНКОВА
„Всичките синове на Райна Княгиня са офицери от Българската армия, сражавали са се по бойните полета, награждавани са с ордени за храброст. Останала вдовица, прабаба ми е била принудена да изучи синовете си на държавна издръжка“, разказва инж. Здравчо Здравчев, наследник на двата панагюрски рода, записали имената си в новобългарската история – Футекови и Дипчеви. Дядо му ген. Иван Дипчев е най- големият син на легендарната героиня от Априлското въстание, дръзнала да ушие въстаническото знаме на панагюрци и да го развее, възседнала след Бенковски бял кон. В семейството на Райна Княгиня и Васил Дипчев се раждат петима синове.
Райна Княгиня прибира у дома си и отглежда и едно сираче – Евгения Велкова, въпреки немотията, в която живее след Освобождението. Васил Дипчев и Райна Княгиня свързват живота си през 1882 г. Дипчевият род също е един от най-старите в Панагюрище. Васил Дипчев е учител и подвойвода в Брацигово, участник в Априлското въстание. След въстанието се укрива и се прехвърля в Русия, където учи, и се завръща в България с руските войски. Бил е кмет на Панагюрище и депутат в Петото обикновено и в Четвъртото велико народно събрание. Семейството се мести в София след 1893 г. След убийството на Стамболов през 1895 г. Васил Дипчев е затворен в Черната джамия като краен русофил.
Умира през 1898 г. три месеца след излизането си от затвора в резултат на жестоките побои. Райна Княгиня получава мизерна държавна пенсия въпреки това също като Странджата посреща и храни в дома си всички опълченци, които живеят в недоимък. Когато се включва в редиците на панагюрските въстаници, Райна Попгеоргиева Футекова е 20-годишна. Тя е стройна руса девойка, а лицето й излъчва особен чар. Като характер е опърничава, но се отличава с неоспоримата си интелигентност и любознателност, затова и общината поема издръжката й и я изпраща да се изучи в старозагорското петокласно училище, а след това я назначава срещу скромно възнаграждение като учителка в града. Райна е едно от шестте деца в семейството на поп Георги Футеков и Нона Налбантова. След сраженията на априлските въстаници с турската войска на 1 май 1876 г. поп Георги е заловен от турските башибозуци и разстрелян в двора на къщата им. Докато турците обръщат дърво и камък, за да открият храбрата знаменоска, Нона Налбантова успява да изведе децата си вън от града. След поражението на въстанието Райна е заловена и хвърлена в турските затвори в Пазарджик и Пловдив – в резултат на мъченията и изтезанията до края на живота си тя накуцва. Нона Налбантова, майката на Райна Княгиня, умира в София в дома на дъщеря си Мария през 1923 г. на 88-годишна възраст. Тя надживява част от децата и внуците си, включително Райна. Губи преди това и сина си Васил Футеков, който свързва живота си с наследница на руския княжевски род Шаховски и оставя костите си далеч от България.
След Освобождението Васил, Мария и Райна Футекови заминават за Москва със съдействието на руското посолство в Цариград. Райна завършва акушерство в Русия, две години по-късно се завръща в свободна България като първата у нас дипломирана акушерка. В последните си години на мизерно съществуване в София тя припечелва като акушерка. Обикаля богатите къщи, изражда децата на интелектуалци и новобогаташи, помага безкористно на по-бедните. А през това време сърцето й е свито от стрес и болка – синовете й се бият на фронта. Райна Княгиня умира на 61-годишна възраст през 1917 г., погребана е в София при тленните останки на сина й Петър, който загива при нещастен случай 15-годишен (прострелва се с оръжието на брат си Иван Дипчев). Съдбата и на останалите четирима синове на панагюрската знаменоска е драматична и трагична. Въпреки патриотичното им възпитание народната власт ги третира като врагове. Най-големият Иван Дипчев взeма участие и в трите войни за национално обединение, раняван е осем пъти, за военните си заслуги е награден с пет ордена за храброст, отличаван е и с медали. Възпитаник е на 25-и випуск на Военното на Н.В. училище, бил е и комендант на София през 1927 г. Две години преди това без малко да загине при атентата в черквата „Св. Неделя“. При страшния взрив върху главата му пада тухла, пробива черепа му, спасен е с помощта на пластина, която носи до края на живота си. През 1934 г. е произведен в чин генерал-майор, а през 1936 г. е пенсиониран с чин генерал-лейтенант поради спор с ген. Христо Луков. Като военен министър в един от кабинетите на Георги Кьосеиванов ген. Луков се опитва да възстанови унищожената от Ньойския договор Българска армия. Ген. Дипчев е началник на канцеларията на Министерството на войната.
Принципен и здравомислещ, той не може да се примири, че внасяме от Германия негодно оръжие, купено с народни пари, и вдига страшен скандал в министерството. Дядо ми е бил много серт, но в този случай направо е излязъл от кожата си. Взел един стол и се опитал да го надене на главата на министъра – разказва внукът на ген. Иван Дипчев по линия на Камелия, най-малката от трите му дъщери.
След Деветосептемврийския преврат героят от бойните полета е арестуван като враг на народа, лежи в концентрационния лагер „Богданов дол“. След няколко месеца го изселват в Дупница. За да не бъде национализирано цялото им семейно имущество, ген. Дипчев се развежда фиктивно с жена си Дафина Кънчева. Всъщност семейното имущество идва от страната на Дафина Кънчева, наследница на богат и известен род. Баща й Кънчо Кънчев е бил градоначалник на София от 1902 до 1910 г. Тя е от рода на Софроний Врачански, далечна братовчедка е на Стефан Богориди. Дядо й Кръстьо Байчев е племенник на Гаврил Кръстевич и депутат в Учредителното народно събрание.
След 1953 г. продължава кървавата разправа с царските офицери, започната през 1944 г. Скалъпват се много военни процеси, по тази схема е осъден на смърт и ген. Иван Дипчев. Обвинен е, че през 1925 г. е преследвал комунисти. В действителност „комунистите“ са разбойниците Васил Героя и Дочо Узунов, водачи на чети, които след Септемврийското въстание грабят наред, спират влакове, обират пощи. „По онова време е действал Законът за изтребление на разбойничеството, съгласно който армията е изпратена да умиротвори т.нар. съпротивително движение и да предпази населението от убийци и мародери.
След обир на пощата една от групите е заловена. Дядо ми изпраща арестуваните в Плевен под конвой, но при опит за бягство част от тях са разстреляни. Подведен е под съдебна отговорност като косвен виновник за смъртта им. Само полк. Миланов, който по-късно става генерал и председател на Върховния военен съд в България, е с особено мнение за смъртното му наказание. По време на процеса дядо ми се държи мъжки въпреки тежкото си здравословно състояние, не проси милост, не се признава за виновен. Единствено майка ми от семейството е допусната до съдебната зала. Тя споменаваше, че от подсъдимата скамейка дядо ми казал: „Навремето ме изпращаха да преследвам разбойници, а тук разбрах, че съм се борил срещу комунизма“, разказва генералският внук. Здравчев няма лични спомени от героичния си дядо. Бил е само на две години, когато ген. Иван Дипчев умира. Смъртта го застига в Ловешкия затвор малко преди да бъде изпълнена смъртната му присъда. Не се знае къде е гробът му. Георги, вторият син на Райна Княгиня и Васил Дипчев, завършва Военноморското училище. Участва в трите войни и е награден с орден за храброст. В Бургас открива техническо училище и дълги години е негов директор. Третият – Владимир, има три ордена за храброст от Междусъюзническата и от Първата световна война. След Деветосептемврийския преврат той е полковник от запаса, оглавявал е Дирекцията за киноразпространение в страната. През октомври 1944 г. изчезва безследно на път за работа. Разстрелян е без съд и присъда
Счита се, че е убит по случайност поради голямата му прилика с дядо ми, отбелязва Здравчо Здравчев. Асен, петият, най-малкият син, заминава като доброволец на фронта по време на Първата световна война. За участието си в Тутраканската епопея през септември 1916 г. е награден с орден за храброст. Офицерската му кариера расте до полковник – чин, който получава през 1940 г. След 9 септември става жертва на доноси, обявен е за враг на народната власт, лежи дълго по лагерите. По-късно го реабилитират като български офицер и герой от войните, но животът му вече е изтекъл под знака на историческата несправедливост. Асен Дипчев умира в Бургас през 1964 г.
Източник: вестник „Преса“
