Ако съществува закон за гравитация към кича, както твърди проф. Николай Михайлов, то проявленията му в България се увеличават правопропорционално на външното финансиране, предназначено за българските общини. Балони, прелитащи над Мадарския конник, гирлянди от светещи диоди върху старата часовникова кула в Трявна, плексигласови навеси над останките от древен римски лагер в Свищов – това е представата на местните власти у нас за развитие на устойчив туризъм. Гореописаните дейности са финансирани с над 200 млн. лева по мярката за туристически атракции от Оперативна програма „Регионално развитие“. Логично е, в условията на изтънели бюджети общините да инвестират тези средства разумно, с дългосрочен ефект върху качеството на живота в района. Законът от първото изречение обаче и принципът „да усвоим по-бързо едни пари, защото ще ги изгубим“, упорито водят до безумни резултати.
Вълна от недоволство
Трявна, Стара Загора, Перник, Раднево, Свищов, Враца – това са само част от градовете с проекти по мярката за туристически атракции, чийто краен резултат е тотално разочарование за голяма част от местните хора. Тревненци дори направиха петиция, в която настояват за запазване на автентичността на града си след вида на „подобренията“, финансирани с европейски средства. Причината е шоуто „Звук и светлина“ върху часовниковата кула, школото и стария мост, заради което автентичните постройки са опасани с кабели и мигащи неонови маркучи. „Това е неприемливо за нас във вида, в който го виждаме, защото не пресъздава духа на възрожденска Трявна“, започва петицията. Проектът „Трявна – градът, в който се ражда красота“ е за над 3 млн. лева. Пред БНР художникът Пламен Пенев го нарече „среден пръст за историята“.
Възстановяването на пернишката крепост Кракра с бозави полимерни плоскости за 4 млн. лева също предизвика гневни реакции сред местните, малка групичка от които дори излязоха на протест. Зам.-министърът на културата Велислава Кръстева разпореди проверка на проекта, но тя не откри нищо нередно. „Няма неизпълнение, следван е първоначалният проект“, коментира пред „Капитал“ Велислава Кръстева. „Проблемът е естетически, няма как да регламентираш кое е хубаво и кое не“, допълни тя.
Възстановяването на древния римски град Августа Траяна в Стара Загора беше определено отарх. Петър Киряков като „несръчно и откровено грозно“. Според него използваната на обекта тежка строителна техника е унищожила автентични римски колони и плочи от оригиналния римски път. Съсипаните части от пътя са посипани с чакъл. Архитектурният парк в Раднево пък си е христоматиен пример за бутафорен проект – футуристични статуи в съседство с тухлени кули и части от несъществуваща крепост. Стойността му е около 4 млн. лева, или над 28% от бюджета на община Раднево за 2013 г. Защитниците на въпросните проекти казват, че възприятието за естетика е субективно и идва предимно от хора, които не са специалисти. Въпросните проекти освен това са съгласувани с Министерството на културата. Но автентичността и художествените качества са само едната страна на проблема.
„Всеки посетител на споменатите забележителности минути след първоначалното им въздействие би усетил горчивия вкус. Защото той, както и останалите граждани на Европейския съюз са непреки съучастници в една вакханалия под мотото „Да построим туристически атракции и нискокачествени диснилендове на най-ценните ни и свети обекти на природното и културното ни наследство“, коментира пред „Капитал“ арх. Делчо Делчев от Движение „Трансформатори“.
Омагьосан кръг
Спорните резултати от мярката за туристически атракции се дължат на много фактори. „Един от тях е кой осигурява финансирането – спонсор, община, държава“, коментира Людмил Вагалински, директор на Национален археологически институт с музей към БАН, член на специализиран експертен съвет за опазване на недвижими кутлурни ценности.
„Този „фактор“ обикновено има собствена визия, а тази на общините е „колкото по-големи са мащабите и обемите – толкова по-атрактивно, съответно туристите са повече“. Не бива да се прекалява. На посетителя трябва да му е ясно кое е автентично, кое е надградено и кое няма нищо общо с оригинала“, казва Вагалински. Липсата на обществено обсъждане на визията за проектите е друг сериозен пропуск според шефа на НАИМ. „Щом има консенсус сред местните, че пернишката крепост например е бутафорна и сюрреалистична, значи проектът, концепцията въобще не са съгласувани с населението. Това е големият пропуск – липсата на обществено обсъждане, на дискусия, в която местните да си кажат мнението. Това винаги е по-трудно, но е по-добрият вариант.
Иначе поставят хората пред свършен факт
, казва Вагалински.
Според арх. Делчо Делчев има недостатъци и в регламента за одобрение на общинските проекти. „Проектът, чрез който се кандидатства по оперативна програма, е различен от инвестиционния проект (който е част от документацията). Вторият за разлика от първия се изработва под ръководството на сертифициран архитект, който може и да няма добри идеи, но заедно с екипа си от други специалности носи отговорност с години напред. За сметка на това екипът разработил проекта, с който се кандидатства пред управляващия орган, не само че не носи никаква отговорност за това какво е предложил и разписал, но е и умело прикрит. Това са или консултантски фирми, гравитиращи около една или друга общинска структура, или висококвалифициран служител от същите структури“, казва арх. Делчев.
Другото слабо звено по веригата е нещо, наречено КСС – количествено стойностни сметки. „Това е един много важен документ от всеки проект, търсещ финансиране – таблица, в която са описани всички видове материали и дейности със своите парични стойности. Това е библията на всеки проект, финансиран по оперативна програма. За разлика от Библията и Корана, които позволяват тълкувание, тук ако пише „доставка и монтаж на пембени плочки“, накрая туристическата атракция ще бъде украсена в пембено“, казва още арх. Делчев.
„Трудността да се измислят адекватни решения, невъзможността необмислените да се променят в процеса и безсмислената надпревара в харчене на европейски и български пари ни довеждат днес да си блъскаме главите с бутафорни и евтини ефекти – прояден от молци и мухлясал чеиз, които ще предадем на следващите поколения“, обобщава арх. Делчев.
Комплекси, липса на вкус или…
Защо се получава така, че благородни в същността си инициативи като възстановяване на важни археологически обекти са изпълнени лошо, набързо и със съмнителна концепция? „Авторите им възстановяват образи, за които нямат достатъчно доказателства, но са твърдо уверени, че така правят България магнит за културен туризъм. Или просто добавят нови неща с лоша архитектура и детайл. Е, резултатите са по-скоро парченца от кичозна картичка, която обаче не може да създаде илюзията, че оттук би минал Индиана Джоунс“, коментира Анета Василева от архитектурна група WhATA.
Според нея като всяка малка и културно периферна страна България има силни чувства към историята си и решава съвременните си комплекси с художествено украсени геройства от миналото. В тази връзка не е ли нелепо точно ние да се подиграваме на македонския проект „Скопие 2014? „Да си припомним инициативата „1300 години България“ примерно, която в края на 70-те и началото на 80-те години превърна българската култура, архитектура и ахеология в една тотална историческа епопея, за да подчертае могъщите и горди корени на българската държава. През соца правеха реконструкции, допълнения и възстановки на останките на Царевец, Шуменската крепост или Плиска примерно, пак „художествено украсени“, но с по-смислен детайл, с подбрани материали, с далеч по-добра историческа обосновка. Тоест на статистите в баталните сцени на [филма] „Хан Аспарух“ им се виждаха електронните часовници и пломбите, но чак като се вгледаш, А днес ни ги навират в очите“, казва Анета Василева.
Според нея има още един проблем и той е подборът на епохите, които „си струва да бъдат възстановявани“ по критерия „гордеем се с тях“. „Нали не мислите, че на чужденците купчина антични камъни са им по-интересни от бетонните чудовища на соца? Правилно, изобщо не са им по-интересни“, коментира тя.
С пари от програма „Регионално развитие“ и програмата за селските райони се финансира и превръщането на природни забележителности в туристически атракции. И тук нещата са излезли от контрол. Проектът за Леденика (виж текста на стр. 27) например е толкова нелеп, че арх. Делчо Делчев подозира конспирация на еколози, която да откаже туристите от посещения на Врачанския Балкан. Скоро ще започне и изпълнението на проект за осветление и оборудване на екопътека до Крушунските водопади, който включва монтаж на детски катерушки, влакче и табло за морски шах. Работата е там, че тоталният дисонанс на въпросните проекти с околната среда и грубата човешка намеса в природата (и историята) не са смешни, а тъжни. За хората от засегнатите общини те са и обидни.
Десислава Лещарска
Капитал
