Иван Динков е роден на 26.08.1932 г. в с. Смилец, Пловдивско. Завършва гимназия в Стрелча и право в Софийския университет (1954). Дълги години работи като редактор в сп. „Младеж“ и изд. „Партиздат“, по-късно е директор на изд. „Христо Ботев“. Още с дебютната си стихосбирка „Лична карта“ (1960) получава висока оценка от литературната критика. Следват стихосбирките „Епопея на незабравимите“ (1963; 1969; 1973), „Антикварни стихотворения“ (1977), „Лична карта. Избрани стихове“ (1982; 2002), „Признания пред Бела Цонева“ (1988; 2002), „Маски“ (1989), „Повторения“ (1990), „Славянски псалми“ (1991), „Поетични самоубийства“ (1993), „Шепа срички“ (1994), „Живот по памет“ (1996), „Урна“ (1996), „Дневник“ (1997), „Спазми от Отечеството“ (1999) и „Табакера“ (2003). Интерес предизвиква и прозата на автора – повестите „Хляб от трохи“ (1970) и „Софийски атентат“ (1976), романите „Моминството на войниците“ (1983), „Цветя за махалата“ (1984) и „Покрай кадифето“ (1993), както и неговите книги с размисли, фрагменти, спомени – „Докосвания до България“ (1974), „Почит към литературата“ (1980) и „Навътре в камъка“ (1986). Автор на пиесата „Комисия за погребение“ (1990). Носител е на националните литературни награди „Иван Вазов“, „П. К. Яворов“, „Никола Вапцаров“, „Никола Фурнаджиев“, „Иван Николов“ и „Златният ланец“ на в. „Труд“. Умира на 23.01.2005 г.
На мама
Капчукът капе – цяла нощ, до ужас.
Налива ум на камъка студен.
Нелепо е, че всяка смърт е чужда,
когато всеки път е споделен!
Сега си мисля – в тоя мътен хаос, –
че твоя ред е страшно предстоящ:
че идва ред на мойта мъжка жалост
да слуша пред олтара „Отче наш…“
Ръцете ми треперят, нямам сили
за камъка на твоя гроб – но знам:
голямата камбана в село Смилец
провлачено ще бие –
бам-там,
бам-там,
там,
там,
там.
И после ще запомня пръст разрита –
и лудата си мисъл в този миг:
че ситната трева ще става сита
след ехото на моя тъмен вик.
Така ли е: умираме отделно,
макар че идваме един от друг?
Това ли е: изчезваме безследно –
като зърна, затрупани от плуг!
Капчукът капе – цяла нощ, до ужас.
Налива ум на камъка студен.
И страшно е, че всяка нощ е чужда,
когато всеки ден е споделен!
