Защо Стрелча липсва в „Записките…“

Местни първенци бият и прогонват Захари Стоянов, твърди легендата

Люта зима е сковала Балкана в последния ден на 1877 година. Стрелча вече е срината със земята, опожарена, оплакала мъртвите. Последните четирима поборници, оцелели след Априлското въстание, бродят из гората изтощени, гладни но все още с пушки в ръце. В селото жени, деца, старци чакат чудото, което ще ги спаси. Турците уплашени вече бягат. Изведнъж на планинското било изплува силуетът на отряд конници. Развълнувани всички хукват да го посрещнат. Днес на центъра на Стрелча се издига паметник на Николай Темирязев, полковника, предвождал ескадрона, който на 31 декември освобождава селището. След петстотин години то отново е в ръцете на българите. Избира си и кмет- Николай Големанов. Но дори и сега историята не казва колко невинна кръв е пролята, докато се стигне до този ден. Колко мъка е мачкала душите през вековете… Исак Гозес Стрелченското кале е стара крепост, която някога е служила за убежище за бягащите от набезите на турците и татарите българи. Душманите упорито, но без успех търсели път към скривалището. По тайни подземни канали обитателите му излизали зад двойните каменни стени, за да си набавят храна и друго необходимо. Така веднъж една жена се измъкнала през тунела и пропълзяла до Луда Яна, за да напълни вода. Незабелязано след нея тръгнала и една свиня. Жената се прибрала, а животинчето останало да пасе на поляната. Привечер и то тръгнало да се прибира, а турците следвайки го, открили тайния вход. Завързала се люта битка, паднали половината воини и от двете страни. А местността, където хвърляли оцелелите българи, нарекли Мъртвилото. Това разказва легендата. А люляците, които цъфтят тук всяка пролет, сякаш сплитат вечен венец над милите жертви. В по-ново време паметна за Стрелча е датата 22 май 1869 година. На този ден за първи път Васил Левски идва в селото. Назначават го за учител и той с чудесния си глас възхищава миряните, дошли на църковната служба. Две години по-късно Апостола отново е в селото, за да създаде въстанически комитет от девет души. След обесването на Дякона Панайот Волов застава начело на четвърти революционен окръг. Веднъж и той идва конспиративно, предрешен като католически свещеник, заклет местен радетел на православието обаче, не го познава, набива го и го изгонва. В същото време помощникът му Георги Бенковски говори пред четиридесет души: учители, търговци, земеделци, занаятчии. Омразата между българите от една страна и турците и татарите, които живеят оттатък реката е огромна. Идеята за въстанието заразява цялото население: шият се дрехи, събират се пари, комитетът вече има печат с надпис „Свобода или смърт“. Днес в градския исторически музей се намира знамето на въстаниците от Стрелча. Върху него неизвестно кой е извезал разярен лъв. През 1976 година байракът е в ръцете на Рад Грозев. С всеки изминат ден еуфорията расте. От Цариград купуват модерни пушки, олово за леене, барут. Всеки мъж крие габровски нож, коват се саби, правят се цървули, пекат се сухари. Полето е изоставено. Орачите са станали революционери. Под командването на Иван
Балтов има близо четиристотин души. Тайна полиция дебне за шпиони сред своите. В началото на април в Стрелча има 150 войници, 25 конници и двеста помагачи. 30 000 фишеци с барут са скрити в сандъци. На 12 април двама делегати отиват на срещата в Оборище. И точно тогава предателят Ненко от съседното село Балдево казва на турците за подготвеното въстание. Ден по късно на 19 април Не-джиб ага вече е в Стрелча. Местните османлии му разказват какво става в българската махала. Агата е бесен. И тогава мюсюлманинът Мула Мехмед прошепва на приятеля си Нешо Филипов за опасностите, които грозят неговите сънародници. Предупреждава ги да се пазят. На 20 април около 16 часа забиват всички църковни камбани в Стрелча. Въстаници, свещеници, народ С хоругви и кръстове тръгват към височината край селото. Вечерта идват на помощ бойци от Панагюрище. Води ги Панайот Волов. Воеводата целува поднесения му кръст. Множеството скандира „Да живее България“. Турската махала е в паника. Жителите й започват да се събират в двора на джамията. Ударът на българите обаче е жесток. Граби се покъщнина, късат се пендари, чува са заповед: Запалете мюсюлманската махала! 150 добре въоръжени турци и татари отбраняват джамията накацали по зидовете й. Вътре са жените и децата им. През нощта на 21 срещу 22 април Карамехмед скришом прескача зида, спуска се по реката и отива в съседното османско село Кръстевич за помощ. В това време въстаниците несполучливо се мъчат да направят от ракиен казан и волска предница топ, с който да бомбардират джамията. Ден след това повиканите башибозуци са вече в Стрелча. От Татар-Пазарджик е дошла трихилядна войска. Въстаническата тръба дава сигнал за отстъпление. Турците претърсват къщите, опожаряват, прекопават дворове и градини за имане. Стрелча вече е пепелище. Въстанието е жестоко потушено. За една група обаче то продължава. Поборниците, които остават в Балкана, се бият с душманите, поддържат духа на населението, минават през предателства и лишения. Точно те първи посрещат русите и заедно влизат в освободеното селище. Цялата тази история поражда логичния въпрос: Защо Захари Стоянов, който подробно описва какво се случва в знаменателния април на 1876 година в Копривщица и Панагюрище, не споменава нищо за въстанието в съседната Стрелча. Пак според легендата, причината е не разсеяността на летописеца, а в огромното его, на което са подвластни стрелчани. Когато писателят от Медвен отишъл да уточни някои факти и подробности около борбите там, местните първенци започнали да се карат. Всеки изтъквал своите заслуги, поставял се начело на всяка битка, с две думи: правел се на велик. Това истински възмутило хроникьора. Вие сами не можете да се оправите помежду си, а искате аз да го направя, креснал той възмутен. Вбесени стрелчани го напсували, набили и прогонили. Това обяснява факта защо в „Записките по българските въстания“ няма нито дума за Стрелча.

Източник: Стандарт