Писмо от Специалната планета на различните деца

Днес мама си мисли, че не я гледам, докато обръща гръб, за да преглътне поредния ден с мен, зад ресниците на моя отнесен поглед, аз все още виждам в очите й страха за утре, мъката и болезнената надежда да изтрие моето различие. Иска ми се да мога да я успокоя, но нали съм специално дете, мога да го направя само така, с едно писмо от моята Специална планета.

Шапката на моето различие за Вас, нормалните планетяни, е като шапка невидимка. Гледате през мен и не ме виждате. Питате се защо аз и другите от Планетата на различните сме дошли във Вашия свят. Не смеете да ни се доверите, съжалително поклащате глави към нашите майки:“Ееех, горкото, колко е хубаво, пък гледай каква орисия…“

Необезпокоявано под тази шапка, аз ви наблюдавам, изумявам се понякога от грубостта и нетолерантността. Ние Ви показваме, че планетата Ви е далеч от съвършенството, въпреки високите модернистични сгради, високите технологии и дваж по-високото самочувствие. Показваме ви, въпреки опитите за клониране, че светът не е матрица. Показваме Ви Истината, защото нашата специална Различност ни дава смелостта да извикаме:“Хей, приемете различието!“

Точно защото съм различно, аз не се опитвам да Ви променям. Не се опитвам да Ви поставям в калъп, да Ви търся подходящи, специализирани и изолирани заведения. Приемам Ви и Ви обичам такива, каквито сте. Не измислям рамки и представи за добро поведение. Не разлепвам етикети за валидност и инвалидност. Трудно съм, но съм истинско. Трудно съм, но съм нестандартно и това ме прави ценно. Трудно съм, но съм индивидуалност. И имам право на своето индивидуално щастие.

Написах това писмо, защото веднъж на нашата Специална планета ни гостува Малкият принц. Онова същото русокосо момче на Антоан Екзюпери, което искаше да научи как се случва опитомяването. И аз подобно на неговата лисица исках да бъда опитомено. Когато ходех в детската градина, не можех да кажа това на децата, защото дълго не се научавах да говоря. Усмихвах им се и се надявах да ме разберат. Не се сърдех, когато нарочно изсипваха пясък в косата ми и после не си признаваха белите. Не се сърдех на учителката, която ме слагаше на столче отстрани на детското кръгче, защото фината моторика на ръцете ми била нарушена, защото съм била несръчна и съм спъвала темпа на групата. Пак се усмихвах и се опитвах да направя от оставената ми кутия пластелин по една топчица за всяко дете, но учителката все не разбираше и разваляше моите пластелинени фигурки.
В първи клас се съгласявах да драскат с химикал по жълтата ми блуза и си казвах, че докато драскат, те са до мен, смеем се заедно, значи ме опитомяват. Не разбирах сълзите на мама вкъщи, тя изобщо не проумяваше какво щастие е да си заобиколен от деца, макар и пишещи по блузката ми онези, нецензурните думи, дето големите ги шепнат през длан.

На мен ми е светло и харесвам този прекрасен свят не по-малко от другите хора! Понякога наистина се чувствам като в тунел, който се върти, тъмно и страшно ми е вътре, но за жалост не успявам да го разкажа на другите деца. Ако можех, убедена съм, те щяха да разберат и нямаше да ме плашат. Зная, че всички деца са добри, ако си добър с тях. Ако можех да попитам големите, които не пеят добре, още и тези, които не рисуват добре, накрая и тези, които не тичат бързо, дали това ги прави смешни, щях да им кажа, че да четеш трудно и да не разбираш защо една буква е различна в чуждите езици още не е нещо, за което да бъдеш сочен с пръст и наричан изостанал.

Аз съм специално дете, защото според специалистите нося в себе си сериозен дефицит на социални умения. Не съм сигурно дали мога да го разбера, но съм сигурно, че зная какво е да обичаш, усещам какво е справедливо и несправедливо.

Когато другите деца се подиграват зад гърба на госпожата и изливат вода на нейния стол, аз се опитвам да ги спра, но понеже говоря бавно, не успявам да го сторя навреме. Няма да се откажа, защото си спомням думите на Лисицата, за която ми разказваше Малкият принц: „Трябва да бъдеш много търпелив – обяснявала лисицата. Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш малко по-близо… Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Ще мога да подготвя сърцето си. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието!…“

Аз съм специално дете, защото често не гледам хората в очите и се разконцентрирам бързо, но виждам всяко паднало листенце, всяка роза, всяка тревичка. Специално съм, защото отстрани изглеждам сякаш не слушам говорещия, но чувам всяко трепване на есенните клони, долавям шумоленето на падащите снежинки, чувам неизречените думи между хората.

Специално съм, защото неясните за мен неща ме карат да се затварям в себе си, но отварят очите ми за един друг свят, невидим за Вас, в който дълго и сладостно една роза може да ме опитоми с любов. Специално съм, защото искам да остана такова. Въпреки страховете на мама.

Специално съм, защото вече никога няма да сте същите, ако намеря начин да Ви покажа нашата Специална планета от скритата и загадъчната й страна…

С поздрав,

Едно специално дете