– Господин Везенков, българите периодично оглавяваме разни класации за най-нещастна или страдаща нация. С болна психика ли сме, или пък мозъкът на българина работи по-различно от този на останалите народи?
– Мозъкът на българина по нищо не се различава от този на останалите хора по Земята. Разликата идва от средата, в която живеем и която създаваме непосредствено около нас. Каквото вършат ръцете, такъв е и мозъкът ни, каквито са мислите и чувствата ни, такъв е и мозъкът ни, независимо дали сме в България или в Япония. За повечето българи днес обаче се упражнява най-вече инстинктът за оцеляване. Когато си поставен в ситуация на несигурност и принуда за непрекъснато оцеляване, онази част от мозъка, свързана с негативните емоции, работи много по-активно. И затова реакциите често са инстинктивни, бурни, понякога и агресивни. Българинът изначално не е агресивен, напротив – ние сме миролюбиви и кротки. Проблемът е, че условията около нас често ни принуждават да живеем на ръба и се научаваме впоследствие на лошотия.
– Това означава ли, че съпротивителните ни сили са изчерпани?
– При много малък процент от хората днешната социална среда ги прави по-корави, по-адаптивни, по-гъвкави и предприемчиви. Но други ги смачква. Крайният резултат е – или агресия/автоагресия, или пък затваряне вътре в себе си. Това са крайности в поведението. Когато няма какво да промени навън, човек се затваря в себе си и се изолира. Усещането за безнадеждност, липсата на смисъл и цел в живота, на здрави институции и държавност разболяват българина.
– И какво е решението?
– Има една приказка, която казва, че лъвовете прескачат бариерата, червеите пропълзяват отдолу, а човекът си блъска главата в нея. Това означава, че се изисква голяма изобретателност и още повече усилия, постоянна вътрешна работа, за да намерим изход от днешната ситуация. Това, че предпочита самоунищожителни стратегии и боледува, означава, че българинът все още държи много повече на справедливостта, на честта, на гордостта. Решението винаги е било и ще бъде общочовешко – състрадание, любов, прошка, саможертва. Тези импулси ще доведат до естествения социален живот, добруване и благоденствие. Общо взето се налага мнението, че българинът не е колективно същество, а индивидуално – това изначално не е така. Но на практика се принуждава да търси спасение сам, защото никой не му помага.
– Посочете изход.
– Може би спасението е да приемем, че всеки сам е отговорен за съдбата си. Според мен мисленето, че някой друг трябва да ни решава проблемите, например държавата, е вредно. Именно тези модели – да чакаме решенията отвън, създават впечатлението, че като нация тъпчем на едно място, че затъваме и живеем все по-мизерно. Хем чакаме някой отгоре да ни изведе от блатото, хем прагът на търпимост към очевидните абсурди ни е много висок. И в крайна сметка всеки сам търси изход. Умеем да оцеляваме, но самостоятелно, индивидуално. И така все по-малко вярваме на институциите и държавата, което между другото не е толкова страшно, а дори здравословно.
– Защо смятате така?
– У нас липсва държавата като система, която да се грижи и да помага на обикновения човек. В Германия ситуацията е друга. Дали на власт ще бъде Герхард Шрьодер, Ангела Меркел или някой друг, няма никакво значение за хората, защото държавата е здрава, институциите работят спокойно и това е градено в продължение на десетки години, но да не забравяме все пак, че германската душа е емоционално зряла, разумна и духовно устремена. При нас липсва този саморегулиращ се социум и затова сме принудени всеки сам да се спасява. Държавата пречи на развитието на българина във всяко отношение, особено в оная духовна сфера, която би му помогнала да открие себе си и да повярва в собствените си сили и в собствения си творчески импулс. Примерите за това идват от нашите сънародници, които живеят и работят в чужбина. Там те се развиват без проблем, независимо дали ще си изкарват хляба като строители, или ще правят бизнес кариера. Това е така, защото условията там ни позволяват да дадем воля на вътрешните си импулси, без да имаме прекалени очаквания от държавата. Там българинът постига успехи, защото умът му не е обременен и пряко зависим от държавата като система. Докато у нас ситуацията е наопаки.
– Невробиологията каква рецепта би дала?
– Невробиологията ни учи на общочовешки ценности, но рецепти за това как да живеем живота няма. А иначе от личен опит мога да споделя рецепта – да се обърнем към собствените си душевни дълбини и висини, да се превърнем в творци, независимо от областта, в която работим. Колкото повече си втълпяваме, че политиците са ни виновни за всичко, толкова по-зависими ще ставаме от тях. Слънцето на творчески ориентирания човек не може да бъде скрито и от най-тъмното задкулисие. Когато отиваме в чужбина, ние работим и се доказваме, без непрекъснато да очакваме тамошната държава да ни помага.
Това мислене трябва да се промени и тук, но вярата в собствените сили е редно да се възпитава от най-ранна детска възраст, което се превърна в непосилна задача за днешните родители. Ако не намерим корените си и вярата, че сами сме отговорни за своя живот, ще продължим да страдаме. Тогава със сигурност и политиците ни ще се променят, защото те са огледало на самите нас.
– Защо все не можем да изберем правилните водачи?
– Стига с това водачество. Не ни трябват вече духовни, политически или други водачи. Всеки трябва да бъде лидер на самия себе си и собствения си живот. Времената и светът около нас се променят непрекъснато. Не е нужно все да търсим някой, който да ни води, да ни учи и да се грижи за нас. Фактът, че имаме толкова неуспешни опити в това отношение, говори, че българинът и човечеството като цяло нямат нужда от такива фигури. Търсенето на „бащицата“ е оправдание за масовия граждански мързел и леност, които битуват в нашето общество. Чудя се как всички говорим за абсурдите в държавата, а никой не обръща внимание например на това, че все повече млади хора се връщат на село и започват да отглеждат лимец, рози или да стават доброволци.
– Кой е добрият пример за това, че човек може да се справи и без да очаква някой отгоре да му помага?
– Моята голяма дъщеря посещаваше една валдорфска детска градина в Германия, в която възпитанието много приличаше на онзи модел, по който са отглеждани нашите родители преди 9 септември, в селата, където няма държава. Там, в Балкана, на село няма държава, но го има общинския начин на живот, има ги даскала, попа, ясновидката, непосредствената връзка с природата и простичките отношения между хората – любов, разбирателство и обща работа. Нямам предвид да се върнем 200 години назад, но трябва да търсим онзи дух, който е царувал във време, когато не сме били толкова пряко зависими от държавата като система. Тогава хората са имали здрави основи, цел и смисъл за цял живот, което води до физическо, психическо и духовно здраве, дълголетие.
– Затова ли днес все повече млади хора посягат на живота си?
– Психологически погледнато, това не са прояви на слаби хора. Напротив, това е символична демонстрация на силата на духа. Тези хора искат да покажат, че са готови да се жертват за другите, за промяната. Разбира се, това е ужасна трагедия, защото в крайна сметка нищо не се променя, защото проблемите в България не са само на българите – те вече са общочовешки.
– Но трябва ли да се стига до такава демонстрация?
– А Ботев какво е направил? В историята винаги има такива примери – дали ще се запали, дали ще го разпънат на кръст, българинът е готов на тези жертви. Това е б нтът на силните духом. Начините на проявление на този дух трябва да се търсят обаче в друга посока. Тази енергия трябва да се акумулира в нещо положително. Основната ни грижа е да възпитаваме младите да проявяват силата и енергията си в нещо творческо, нещо градивно. А днес това умение ни липсва. Дори не бих казал, че тук трябва да говорим за възпитание в класическия смисъл на думата, а по-скоро в умение да забелязваме положителните примери и да се заразяваме от тях.
– Оптимист ли сте, че младите хора ще се справят?
– Те ще оцелеят и ще се справят. В момента търсят често своето спасение навън, в чужбина. Там учат, работят, правят пари и кариера. Може би това е техният тих бунт срещу модела, който съществува у нас. След това ще се върнат променени и най-вече заразени от свободата. А един свободен човек вече никой не може да го манипулира. Моят съвет към младите е да пътуват навсякъде по света, така ще открият себе си. Аз например в Германия открих Ботев, не в училище. Там изчетох цялата му публицистика и се запознах със себе си като българин.
– Какви изводи си направихте?
– Когато се дистанцираш от горящата къща или въобще от мъглата, която царува тук във всяко отношение, когато се дръпнеш и от себе си, можеш да постигнеш вътрешна свобода. Ние живеем в незряла държава, странен народ сме, но като личности, индивидуалности сме будни, прогресивни. Независимо че често спим зимен сън, в даден момент, ако решим, без оглед на външните обстоятелства, силата на човешкия дух се пробужда и действа. Според мен най-важното е да открием вътрешната си свобода и да започнем да работим. Тогава ще намерим смисъла, целта и щастието в живота си. Младите хора на България ще намерят своя път, през каквито и трудности да преминат.
Интервю на Мария Благоева
„Преса“
