Стоян Пеев Дринов е български поет, автор предимно на детска литература. Той е роден на 3 февруари през 1883 година. Негов чичо е проф. Марин Дринов.
Стоян учи в родния си град, а след това в Пазарджик и София. Бил е учител и библиотекар в Народната библиотека.
Сътрудничи на сп. “Светулка”, “Детска радост”, “Веселушка”, “Пчелица”, “Другарче” и др. Редактор на детския в. “Люлка” (1921-1922). Автор на произведения за деца и юноши. По негови стихове български композитори създават песни. Превежда много произведения на поети от руската, западноевропейската и сръбската литература. Автор на стихосбирките: “Кукувица кука. Песен” (единствената негова книга, издадена приживе, 1919), “Забави дневни и вечерни” (1922), “Весели случки” (1925), “Изворче” (1929), “Верни-неразделни” (1964), “Герчо с тамбурата” (1965),”Цуцул Цуцул Цуцулан” (1981), “Хорце” (1990) и др.
Градската библиотека в Панагюрище носи неговото име от 1995 година. Синът му Людмил умира едва 17-годишен, но оставя едни от най-добрите ученически поетични произведения в България. Община Панагюрище и Градската бибилиотека организират ежегоден конкурс за детска поезия на негово име.
Ето какво пише за този „естет на словесността“ Румен Спасов:
Сякаш загърбил злобите на деня, Стоян Дринов преоткрива несравнимото богатство на природата, на пернатия и животинския свят, на простите и ясни човешки взаимоотношения в родното градче и в панагюрското поле, уважението към смълчаната сила и сдържана мощ на планината– закрилница. Това е и светът, който споделя с читателите си, с него остава в съкровищницата на българската литература. В най- добрите негови стихове има естествена лекота и непринуденост, вдъхновена сякаш от уникалната природа на Средногорието, щастливо съчетана с потомствено чувство за красота, изящество, етичност и шеговита човешка солидарност. Но литературните занимания на Стоян Дринов не са посветени само на децата. Мисията му е и сред възрастните, особено след надживяните ужаси като военен кореспондент. “Късният” период на творчеството му е посветен на нови търсения, свързани не толкова с публицистичното разобличаване на военщината , колкото с позитивния личен пример за достойни обществени начинания. В София се ражда и сина му Людмил – едно рядко поетичен талант, напуснал света само седемнайсетгодишен, но оставил след себе си една от най-изящните ученически стихосбирки на българския 20-ти век. През последните дни от живота си Стоян Дринов е библиотекар в Народната библиотека.
Сред най – известните произведения на Стоян Дринов е стихотворението „Минзухарко братко“:
МИНЗУХАРКО БРАТКО
– Минзухарко братко,
имаш ли си татко,
тебе да обича?
Как се той нарича?
– Имах… ех, почина
скоро – таз година.
Сечко се зовеше
много лошав беше.
– Минзухарко братко,
като нямаш татко,
имаш ли пък майка,
за теб да се вайка?
– Мащеха ми й майка,
тя за мен не вайка,
нито ме обича –
Марта се нарича.
– Минзухарко братко,
като нямаш татко,
като нямаш майка,
за теб да се вайка,
имаш ли сестриче,
тебе да обича?
– Бялото кокиче
е на мен сестриче,
с него ние двама
сме без татко, мама.
Две деца сиротни,
още безимотни;
с него си дружиме,
с него се тешиме.
