Ели Маринова
Попаднах на нейно стихотворение случайно. Смях се до сълзи. Потърсих други нейни произведения и автоматично бях поразена от словото ѝ. Стиховете ѝ ме разсмиваха, разказите ѝ ме разплакваха. Жив, самороден, прям талант. Ники Комедвенска е родена в Сливен и в момента живее там. Освен стихосбирките й „Свят за лудите“ и „Педя душа“, има и издаден роман „За чудо и приказ“. Намерих я, за да поговоря с нея и имам приятната идея да запозная бъдещите читатели с нея и творчеството ѝ.
Ники, много приятно зашеметена останах от първата среща с поезията Ви. Ще се опитам да съм пестелива в суперлативите към словото Ви, макар да признавам, след всичко прочетено, съм Ви абсолютен фен. Правя уточнението, че въпросите ми са общочовешки и непряко свързани с творчеството Ви. Аз отговорите ги намерих в поезията и прозата Ви, но за новите, за бъдещите Ви читатели ще е интересна позицията на един нестандартно мислещ човек, доста по-различен от останалите.
Кога за първи път разбрахте, че имате дарбата да бодете с думи?
Не знам, честно. Това не е нещо, което се случва изведнъж, то узрява бавно, боли и чопли, докато в един момент не можеш повече да търпиш, сядаш пред листа и го изливаш. Сигурна съм, че всеки по един или друг начин е преживял тази необходимост – да изкрещи от болка. Или от радост. Защото и радостта е неспокойно и нетърпеливо чувство.
Лесно ли е да си квадратен пирон в кръглата дупка на живота?
Не се възприемам като нещо нестандартно, напротив. Както неведнъж съм казвала, аз съм обикновен човек с болезнена сензитивност. Но по-страшно е да виждаш кривините на този свят, а да нямаш с какво и как да ги изправиш. Тогава не ти остава нищо друго, освен да ги напишеш. Не че ми помага, но поне съм чиста пред себе си.
По-скоро ви е помагало, или пречило бунтарството през годините – в училище, в махалата като дете, сега?
Бунтарството трябва да има кауза. Иначе няма никакъв смисъл от него. Вероятно моите бунтове по някаква причина са нужни, защото не са ми създали врагове – нито преди, нито сега. Може би не се и приемат като такива, защото са насочени към подмяната на ценностна система, към новите културогеми. Повече ме утешава мисълта, че много хора се припознават в този ропот и това ми дава надежда.
Имате ли обяснение за себе си, защо хората днес масово бягат от естествените неща – от природата, от сърцето си, от пола си дори?
Да, имам. Векове наред и земеделските, и конните народи са живели близко до земята, съвсем естествено и в една органична цялост с нея. Днешната цивилизация разкъса тези връзки, обезмисли ги и ги отрече. Старите празници вече са лишени от съдържание, истинското знание изчезва. Както обичам тъжно да се шегувам, един ден човекът ще знае как да покори вселената, но няма да помни как се прави хляб.
Поезията и прозата ви понякога разсмиват до сълзи, понякога разплакват. Забелязах, че ползвате чистите думи. Много далеч сте от надиплени и фризирани изречения. И може би затова толкова хора ви обичат. Откъде познавате страданието на гурбетчията?
Простите неща са съвършени. И с думите е така. Затова и аз се опитвам като Паисий да говоря обикновено за обикновените хора. А за гурбетчията… За щастие, такава мъка ми е спестена. Аз само я видях в очите на хората и я написах. Но е истинска, защото я приех като своя.
Разбирам, че ви тежи обезкървяването на българското село и малките градчета. Мислите ли, че това е обратим процес?
Убедена съм, че е обратим. Нещо повече, той е жизненоважен за нашето оцеляване като човеци. Мисля, че все повече хора го усещат, ако щете, даже на клетъчно равнище. Но тези процеси са бавни, защото се изисква много време до пълното осъзнаване на подобни липси. Хората малко сме позабравили да се вслушваме в сигналите на първичното.
Много от съвременните семейства и връзки се разпадат почти веднага след като са се родили. Как мислите, защо?
Нямам обяснение за това. Мисля, че е строго индивидуално. А може би просто бързаме да изживеем всичко само в половин живот.
Приличате на мой връстник. Затова си позволявам този въпрос – защо, по ваши наблюдения, в нашето детство нямаше хиперактивни и невротизирани деца? Имаше свободни и щастливи хлапета. Какво е различното сега?
Ние си бяхме всички до едно изключително хиперактивни хлапета. Възхищавам се на търпението на моите родители, защото чак сега си давам сметка колко много дивотии сме правили. Само че тогава единствената опасност за живота ни беше собствената ни глупост и липсата на всякакъв опит. Сега улицата не е приключение, сега е враждебна територия, където дебнат агресия, пияни шофьори и наркодилъри. Престъпността тържествува безнаказано и децата са най-уязвимите й жертви. И за да ги предпазим от всичко това, ги приковаваме у дома, измамно успокоени, че там са в безопасност. Разбира се, нищо такова няма.
Какво му трябва на човек, за да е щастлив според Вас?
Да осъзнае колко ценен дар е само да бъде жив.
Имате ли идея за чисто хумористична книга? Наистина Сте с уникално чувство за хумор и унищожителна сатира.
Чисто хумористична няма как да бъде, все пак тоя хумор трябва да има своите основания. Преди три години написах една забавно-хумористична повест „За чудо и приказ”, сега работя по втората част от приключенията на Дончо и се надявам най-късно до края на годината да ги допиша. Имам идея и за друга книга – смешно-тъжна, но тя изисква повече време.
Подготвяте ли нова книга? Поезия или проза? Издайте малко в аванс.
Да, след броени дни ще излезе от печат сборник с разкази „Целият скапан свят”. Заглавието е провокативно, но в никакъв случай буквално. Светът е такъв, какъвто е – нито само черен, нито само бял. Аз просто се опитвам да го подредя. И да го убедя, че доброто, колкото и да е малко, има силата да го спаси.
=
Песен за Яна
за Стайо Гарноев
Казват, че сме такива –
само за скръб родени.
Мъката ни горчива
по мярка ни е скроена.
И ни ограбват свои,
и ни превземат чужди.
Светлите ни герои
спят и не се събуждат.
Чакаме нещо ново –
дали ще дойде? Няма!
Свихме Балканджи Йово
в собствената му драма.
Шепа народ остана,
който можа, замина.
Чу се – хубава Яна
в Кипър бере маслини.
Българи мои, спрете
да се огъвате в кръста.
Бог ни е дал ръцете,
не да му кършим пръсти,
не да се жалим вкъщи,
да нищим въже от вени.
Тегло назаем се връща
тъпкано и солено.
Само с късмет остриган?
Знаем я тази песен.
Въже от вени не стига
даже да се обесим.
Казват, от мъка пеем,
животът бил насила.
Ако ще го живеем,
нека не е по милост!
Нека да е сурово,
по мъжки – рана до рана.
Тъй както падна Йово,
ала не даде Яна.
=
Дебат за пола
След коледните щурмове на мола
и пъстрото площадно зарево
опряхме до въпроса и за пола
и нужен ли е в наш’то обществото.
Проведохме тържествени дебати
и спорихме горещо неведнъж
дали е задължително баща ти
да има всички органи на мъж.
И леля ти дали не ти е чичо,
а пък сестра ти всъщност да е брат…
И спорихме, додето заприлича
на курник височайшият дебат.
Но явно в социалната ни роля
най-важният въпрос стои открит:
дали ще компенсираме със пола
обществения умствен дефицит?
**
Лудите, лудите! Тях да ги има,
дето морето заквасват,
дето си сеят звезди посред зима
и във света им е тясно.
Дето на вятъра мислите чуват
и го обяздват без стреме.
Дето със вълците нощем танцуват
в свое несбъднато време.
Лудите, дето на нас не приличат,
сякаш от дъжд са родени
и не залягат, когато изричат
истини с гняв посолени.
Лудите, лудите! Те да са живи!
Да преобръщат земята
и да ни парят като коприва,
щом си заровим главата.
Искам я тази – свещената лудост,
в мойте очи да потъне,
да ме докосне, да ме събуди,
да ме изпие до дъно.
И ако пак ме намериш случайно
и посреднощ се събудиш,
да ми прошепнеш най-сладката тайна:
„Господи, колко си луда!“
Източник: chernomore.bg
