Джоко Росич напусна този свят завинаги на днешната дата през 2014 г., дни преди да навърши 82 години
Роден на 28 февруари, 1932 г. в Крупан, Кралство Югославия, Джоко Росич е един от най-обичаните актьори. Син на българка и сърбин, Росич емигрира в България през далечната 1951 г. По-късно завършва икономика във ВИИ „Карл Маркс“ (1956) и школа по радиожурналистика в София (1961), след което работи 17 години като журналист в БНР (1952-1968), актьор в СИФ (1972-1992). Член е на ЮКП (1948-1951), Организацията на югославските емигранти в България (1951-1954), СБЖ (1962), СБФД (1972) и САБ. Снима се в български, унгарски и сръбски филми. Понякога е наричан „легендарният каубой“. Носител е на орден „Кирил и Методий“ първа степен. Джоко Росич е любител и колекционер на оръжия, най-вече ножове.
Едни от най-известните филми, в които е участвал, са „Осмият“, „Езоп“, „Демонът на империята“, „Михаил Строгов“, „На всеки километър“, „Гоя“, „Антихрист“, „Баща ми бояджията“, „Иван Кондарев“, „Сватбите на Йоан Асен“, „Войната на таралежите“, „Камионът“, „Хан Аспарух“, „Време разделно“, „Под игото“, „Капитан Петко войвода“, „Зарево над Драва“ и др. През февруари 2010 година получава наградата „Златен век“ на Министерството на културата за големите му заслуги и принос към българското кино.
Джоко Росич напусна този свят завинаги на днешната дата през 2014 г., дни преди да навърши 82 години.
Нека си припомним някои от най-запомнящите му се изказвания:
„Когато една жена спре да навестява мислите ти, значи си се излекувал. Има загуби, които не се лекуват. Не е истина, че душата е безсмъртна. Всичко умира, остава само направеното, съграденото. Другото – престанеш ли да го мислиш и преживяваш – умряло е. Но пък тъгата е най-красивото, най-градивното свойство на душата.“
„Когато някой ми каже „Абе, няма вече добри хора”, това е толкова смешно, отвратително, нихилистично…“
„Все по-рядко пишем и получаваме писма. Получавам писмо от майка ми. Тя е писала с мастило и понеже е била тъжна, се е разплакала и сълзата е паднала на хартията и се е размазало. Как по компютъра да изпратя сълза на мама? Няма нужда да заменим компютъра с писмо. Но не трябва да изхвърляме онова, което е било до нас.“
„За какво му е на един мъж да прави каквото и да било в живота си, ако няма една жена до него, която да му каже – Браво, страшен си!“
„Днес всичко се е юрнало нанякъде. Като ми кажат „Ще ходя в Германия или Швеция”, питам „Що?”. Отговарят „Щото там е хубаво”. Чакайте, бе хора! Там не е било вечно хубаво, направили са си го. Което ще рече „Абе, копелета, дайте да запретнем ръкави, и при нас ще стане хубаво.” „
„Не сте ли забелязали, че когато някъде се решава някакъв въпрос – има една типична българска дума ‘Трябва да се…’, а никой не казва това кой, с какви средства и кога трябва да направи това нещо.”
„Не може да се говори за безработица в страна, в която 40% от обработваемата земя не се обработва.”
“Тези, които отидоха в чужбина са слаби хора. Силните останаха тук.”
„България няма да се свърши, българският народ няма да се свърши, за Бога Господи”
„Може да звучи като клише, но е вярно: “Всяка възраст си има своята хубост”. Аз не мога да се оплача от годините си, от състоянието си. Неотдавна, като ме питаха какво е да си на 81 години, казах: това означава да си свободен, тотално свободен човек. Както никога не си бил да не зависиш от нищо и от никого.“
„Моята житейска философия се основава на известната българска поговорка „Човек може и с 2, и с 200“.
Затова не се оплаква от пенсията си, помества се в неговите си 2 и продължава да смята, че е галеник на съдбата.
„Утрешният ден – нов и непреживян, той ти носи следващото удоволствие.“
