Днес се навършват 182 години от рождението на Васил Левски.
Васил Левски е един от идеолозите на българската национална революция е роден в подбалканското градче Карлово. Делото на живота му е създаването на Вътрешната революционна организация.
Легендите и историческите данни разказват как той преминава през всяко българско селище, увлича най-будните българи след себе си и почти във всяко кътче създава революционен комитет.
Защото е убеден, че „Нашето дело зависи от нашите собствени усилия“. Проповядва идея за национално освобождение, но и за разбирателство с всички народи, за борбата срещу неправдите.
„… Едничкият фотографически портрет, който имаме от Васил Левски, по злочестие, 
не дава ни най-малка идея за един человек, надарен с такава силна воля и характер. Изкуството не е могло да представи изразителното му лице, осветлено от величието на една идея, която го вдъхновяваше и гореше.
Левски имаше ръст среден, тънък и строен; очи сиви, почти сини; мустаци червеникави, коса руса, лице бяло, околчесто и изпито от непрестанната мисъл и бдение, но което се оживяваше от една постоянна и естествена веселост! Странно! Тоя момък, който проповядваше опасната мисъл за свобода, за смърт, който се излагаше всеки ден на опасности; тоя син на нощта, на пустинята, на премеждията имаше весел нрав! Той беше като Тотя войвода голям песнопоец; и не един път букаците на Стара планина са еквали от гласа му. Когато посещаваше Букурещ, той заедно с известията за устрояване комитетите, донасяше Каравелову в дар шарени, криви, читашки чибучки. Това щастливо настроение беше нужно негли да крепи бодростта му сред всегдашната борба с апатията и подозрителността на роба.
Но когато беше потребно, ставаше друг. Ясността му изчезваше от лицето, погледът му добиваше сериозно изражение, гласът му беше глас, който налага, който заповядва; словото му, просто и безизкуствено, вълнуваше, смущаваше, убеждаваше. Отдето помина (а той мина навсякъде), по дирята си остави нови ламтения, повдигнати въпроси, разбудени жажди. Известността му бързо порасна, влезна в хижата, развълнува градовете, изпълни планините. Словото му будеше человеците, името му будеше населенията. …….
…….. В едно свое писмо Ботев казва следующето за Левски, с когото намира подслон в една ветрена мелница накрай Букурещ: „Приятелят ми Левски е нечут характер. Когато ний се намираме в най-критическо положение, той и тогава си е тъй весел, както и кога се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два-три дена, а той пее и все весел. Вечер, дордето ще легнем, той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш всичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!“
Иван Вазов, „Немили-недраги“, глава ХІ
