Гост в рубриката ни „Интервюта“ е Павел Методиев Навущанов, на 27 години от град Панагюрище. Завършил е ТУ София, специалност Автоматика и в момента работи и живее в София. Историята и реконструкторското дело от години са страст за него и семейството му.
Преди дни Павел се завърна от Средновековния лагер на крепостта Царевец във Велико Търново, по време на който бяха представени битът, кухнята, занаятите, изкуствата и войнските умения на България, Византия и Европа от XII-XIV век. В събитието се включиха групи за исторически възстановки и свободни реанактори от цялата страна. Ето какво ни разказа Павел Навущанов…
Здравей, Павел! Ти се включи в тридневния лагер „Корона и меч“ във Велико Търново. Разкажи ни за идеята на този лагер…
Здравейте! Идеята на тридневния лагер беше да представи бита, кухнята, занаятите, изкуствата и бойните умения на България,Византия и други народи от периода XII-XIV век. Този тип събития помагат на хората да разберат много относно ежедневния живот на предците ни по интересен и интерактивен начин. Все пак кога ще могат повечето хора да видят как се е правела хартия на времето или ще чуят ударите на меч върху щит? Заедно с колегата Георги Цветков, който също е член на клуб „Традиция“ Панагюрище, представихме въоръжението на рицари от XII-XIII век, както и малка част от бойните им умения.
Кога се запали по историята, възстановките и защо воинските ризници представляват интерес за теб?
От доста ранна възраст се интересувам от история и този интерес беше насърчаван от родителите ми. Не гледам на нея като като на проста върволица от дати и събития, а като свидетелството на живота на хора като нас, които са имали собствени мотивации и идеали.
Първата ми възстановка беше преди около 15 години, когато баща ми заведе мен и брат ми на връх Шипка за честванията. Оттогава реконструкторското дело се превърна в хоби и после в страст за мен и семейството ми.
Относно ризниците и като цяло средновековието, то винаги ми е било слабост. Като много малък бях израсъл с образа на рицарите в бляскави доспехи, гръцките митове и легенди за хоплитите в техните бронзови брони, както и българските приказки за юнаци въртящи мечове и саби. Това остави доста голямо впечатление връху мен, но най-вече интересът ми се разгоря когато започнах да научавам за разликата между героичните истории и доста по-практичната и понякога брутална реалност. Това за мен очовечи тези бляскави и почти богоподобни образи от приказките и ги превърна в хора, които могат да бъдат опознати.
Добри воини ли са били средновековните българи?
Мисля че самият факт че старите български царства първо успяват да извоюват земя от една от най-великите империи на времето – Византийската- и после успяваме да уддържим и да се запазим като народ до днешно време, почти 14 века по-късно, говори сам за себе си.
Българските воини и особено българската кавалерия е всявала страх в сърцата на противниците ни и уважение в съюзниците ни. Дори византийските летописци описват българските воини като „целите обковани в желязо“ и че „стрелите им са по-силни от византийските копия“. Тъй че според мен не може да се спори дали са били добри войни средновековните българи – ние самите сме свидетелство, че са.
Имаше ли нещо ново и интересно, което научи през трите дни на лагера?
За първи път взех участие в този тип средновековен лагер. Като новобранец всички колеги, които участваха бяха чудесни и ме научиха на доста тънкости, които идват само с опит – кое е най-доброто оборудване, как да подобря своето и с още множество съвети свързани с реконструкторското дело.
Но без съмнение най-интересното което научих бе, че да носиш 22 килограма желязо и плат под формата на доспехи в горещ ден не е лесно. А да се биеш в тях още по-малко. Сдобих се с ново уважение и възхита към волята и силата на прадедите ни.
В допълнение много бих искал да благодаря на организаторите СНЦ „Търновци“, НД „Традиция“ Велико Търново, Община Велико Търново и Регионален исторически музей-Велико Търново за невероятната организация, вземайки предвид ситуацията с COVID-19 и всчиките проблеми произлизащи от нея.Те бяха подсигурили всичко, от което имахме нужда, за да дадем всичко от себе си.
Защо е важно да изучаваме историята?
По мое лично мнение историята е важна, не чак толкова, за да знаем за миналото, а за да го разберем и в най-добрият случай да се поучим от него. Мисля че доста хора ще се запалят по историята, ако спрат да гледат на нея като просто някакви си дати и събития, а като на делата на хора като самите тях. Да разгледат не битката или реформата, а хората, живеещи в нея. Може би тогава ще се научим, че светът, в който днес живеем, е продукт на жертвите и усилията на множество преди нас и ще се започнем да го ценим малко повече, и с малко повече надежда.
Снимки: Павел Навущанов
