Aвтор: Даниел Пенев
Един от позитивите на пандемията от коронавирус, която ни удари като гръм от ясно небе през март, е, че образованието зае централно място в дневния ред на българското общество.
Принудителното дистанционно обучение засили присъствието на образованието в родните медии, особено в телевизията. Учителите, подобно на медицинските сестри и лекарите, най-сетне започнаха да получават признание за работата, която извършват. От своя страна много родители се ангажираха по-тясно с обучението на децата си.
Факт е, че неочакваната ситуация, в която изпаднахме, отприщи дискусия за образованието – за ролята и работата на учителите, за връзката родител-учител-ученик, за използването на онлайн платформи и мобилни приложения в преподаването и тестването на знанията на учениците, за нуждата от подпомагане на всички социални групи, на които им е по-трудно да участват в дистанционното обучение.
Предстои ни да видим какъв ще е ефектът от този разговор. Днес обаче, три седмици преди началото на новата учебна година, ще обърна внимание на илюзията, която този разговор породи у някои, а именно, че дистанционното обучение едва ли не може да замести изцяло офлайн обучението.
Онлайн обучението безспорно е инструмент, който може и би трябвало да бъде използван за надграждане на обучението в класната стая, но в никакъв случай не може да бъде негова алтернатива на ниво училище. Онлайн обучението е подходящо в кризисни ситуации като настоящата, но в никакъв случай не може и не би трябвало да се превръща в основен модел на преподаване.
Вярвам, че мястото на училищното образование е в училището, защото физическата класна стая има две изначални предимства и пред най-лъскавата онлайн класна стая.
Придобиване на социални умения
Ученическите години са времето, в което придобиваме основния пакет от социални умения, които си ни нужни, за да разгърнем потенциала си като човешки същества.
Тогава се учим да изразяваме позиция и да даваме възможност на другите да правят същото, да представяме идеите си убедително пред други хора, да работим заедно с момичета и момчета с различни характери за постигането на общи цели, да разчитаме езика на тялото на отсрещната страна, да гледаме в очите хората, с които общуваме, да подбираме думите си, да преценяваме на кого можем да се доверим, да се съобразяваме с нуждите, интересите и предпочитанията на другите и в същото време да удовлетворяваме собствените си потребности и желания, да се адаптираме към специфични ситуации в движение, да правим разлика между сериозно и забавно, между забавно и опасно, между опасно и наивно, и т.н., и т.н.
Каквото и да правим, няма как да развием тези умения през Zoom. Или през Microsoft Teams. Или през Skype. Или през Viber, Messenger и WhatsApp.
Тези приложения и всички техни себеподобни ни позволяват да държим връзка с близки, приятели и колеги от разстояние и да изпълняваме задачи, които не изискват физическото ни присъствие. Като посредници в комуникацията обаче те не ни позволяват да общуваме по онзи непринуден начин, по който общуваме в отсъствието на екран помежду ни.
Питали ли сте се защо бизнесмени и бизнесдами са склонни да летят хиляди километри, за да говорят с потенциални инвеститори или партньори, когато могат да го направят онлайн? Или защо повечето работодатели настояват финалните интервюта с кандидатите за една или друга позиция да се провеждат в офиса на компанията? Или защо психотерапевтите отделят пари за наем на кабинет, когато могат да консултират клиентите си, докато си пият кафето у дома пред компютра? Или защо сме по-склонни да сипем обиди и жлъчни коментари в социалните мрежи, отколкото при живите срещи с обекта на нашата агресия?
Отговорът: защото екранът не може да предаде адекватно емоциите ни, които действат със съвсем различен интензитет при живото общуване. А ако просто си пишем, без да виждаме човека от другата страна, емоционалната страна на общуването страда още повече.
В тази връзка училището – и всяка друга социална среда, включително клубове по интереси и спортни школи – служи като основа за социализацията ни и докато сме деца, и в живота ни като възрастни.
Когато развием необходимите социални умения в ранна възраст, ще можем да общуваме успешно и в онлайн среда. Обратно, не се ли научим да общуваме очи в очи, няма да можем да общуваме и онлайн – нито като деца, нито като възрастни.
Изграждане на здрави връзки
Второто фундаментално предимство на физическата класна стая произтича от първото – когато ходим на училище, ние се опознаваме със съучениците и учителите си и изграждаме взаимоотношения, които с времето могат да прераснат (и често прерастват) в приятелства за цял живот.
Изграждането на дълбоки взаимоотношения онлайн е почти невъзможно. Дори в случаите, когато двама души, запознали се онлайн, завържат приятелство или създадат семейство, те преминават на този следващ етап едва след като прекарат известно време заедно – на живо.
Училището е много повече от място за придобиване на знания.
Училището е най-вече място, което ни помага да доразвием и дообогатим представата си за света. А това се случва не толкова през покриването на материала от задължителната учебна програма, колкото през човешкия контакт – по време на часовете и извън тях.
Благодарение на бавното и красиво опознаване, което предшества всяка една здрава връзка, приятелска или интимна, сред приятелите ми днес са двамата учители, оказали най-силно въздействие върху офрмянето ми като личност. И двамата преподават английски, но имат запазено място в сърцето ми не толкова заради езиковите знания, които са ми предали, а заради примера, който ми дават през годините, откакто се познаваме – с отношението си, с добрината си, с щедростта си, с искреността си. С човечността си.
Сега си давам сметка какъв късметлия съм, че докато бях в гимназията, не ни се наложи да учим дистанционно. В противен случай надали щях да се сближа с тези учители и те надали щяха да могат да ми дадат примера, който ми дадоха, защото онлайн климатът не предлага най-благоприятните условия за тази цел.
Ето защо вярвам, че връщането на учениците и учителите към обичайното им ежедневие в училище в момента, в който вирусът ни остави на мира и не застрашава здравето им, ще ни даде повод да си отдъхнем и да погледнем към бъдещето с надежда.
Разбира се, само ако искаме да отглеждаме хора, а не роботи.
