Учениците от 8 клас на ОУ" Свещеник Недельо Иванов" заедно с учителката си по История и цивилизация изнесоха открит урок за живота и делото на един велик поибренец, с което дадохме своя скромен принос за отбелязване 120 години от смъртта на Делчо Уливеров.
Когато един учител искрено вярва в това, което говори и е убеден и преживява нещата, така, както аз ги преживях, докато разказвах на моите ученици за Делчо Уливеров и види онова пламъче в очите на децата, което е успял да запали, защото самия учител носи този огън- и няма как да е, като разказваш за този скромен, но изключително велик човек, който наистина ме развълнува особено с факта, че е поел цялата вина за участието на поибренци в Априлското въстание!!! – тогава нещата се случват и учениците се запалват, тогава, когато самия учител гори и му е интересно! Когато на учителят не му е интересно и не преживява нещата, тогава и на учениците не им е интересно!
Текстът на Иванка УЛИВЕРОВА:
Такива години и дати не бива да се забравят, защото какво сме без памет за онези наши предци, които умееха не само да заложат дом и семейство, имот и богатство, живот в името на свободата на Отечеството,
но и да не потърсят облага, когато е изгряла тази свобода.
На 5 януари 1894 г. умира в бедност и нищета заможният някога, преди разгромът на Априлското въстание да отнесе в пламъците на пожарите и разрухата дом и имане, първенец на село Поибрене, председател на революционния комитет, представител във Великото народно събрание на Оборище – Делчо Уливеров. Прикован към постелята след нечовешките изтезания в турския зловещ затвор „Таш капия”, защото е поел цялата вина за участието на своите съселяни във въстанието, гордият планинец, безстрашният войвода, летял редом с Бенковски на чело на своя отряд от смели поибренски мъже в състав на легендарната Хвърковата конница, гасне 17 години след Освобождението в забрава.
Не търси заслуги, не търси пенсия, но и него никой не го е потърсил. Нищо, че е сподвижник на Левски, или тъкмо затова. Нищо,че е сподвижник и приятел на Георги Бенковски и в дома му той е намирал сигурен пристан, минути за отдих сред семейна топлина. Следосвобожденските нрави и страсти са жестоки. Но едва ли този достоен, забравен мъченик на борбата срещу турското иго е съжалявал за делата си. Не е било присъщо на волнолюбивата му натура, на закалката му, на дружбата с великите дейци на революционната епоха с неповторимия й дух и дъх на свободата.
Отишъл си е достойно, както е и живял, както се е борил за народа си. Отишъл си е, доказал, че може да носи с чест изпитанията на дълга към свободата, да не е тя пагон на раменете ти за заслуги и изгода, а тежък кръст да отстояваш чисти идеалите й.
Уви, гроб няма, изчезнал е заедно със старото гробище. Но затова пък е възстановен вече откраднатият му паметник в смутните години на прехода.
Вярвам, в януарския ден ще положат китка цвете пред него признателните потомци и ще сведат глава в знак на почит и благодарност за живота и делото му – той го заслужава.
Автор: Иванка УЛИВЕРОВА
