Интервю на Геновева Дикова
Тотка Лунгарска е родена в Панагюрище през 1961 г. Тя пише стихове от дете и е напълно отдадена на поезията. Членува в литературен клуб "Виделина", а по професия е счетоводител. Средното си образование е завършила в панагюрската гимназия "Нешо Бончев". Продължава образованието в Химико-технологичния металургичен университет. Майка е на три деца Мария, Велизар и Катя. Едната й дъщеря е вече омъжена, а синът е студент в Минно-геоложкия институт. Най-малката учи във Френската гимназия. Определя себе си като прям човек. Цени и обича искреността, дразнят я фалшът и лицемерието. И много обичам България, допълва Тони. Патриот съм и така възпитавам и децата си. И за това съм тук. Смятам, че всички, които останахме в България сме патриоти, казва още авторката на "Пролетно утро в Панагюрище", "Обичам…", "Ахшаена", "Безсъние", "Самотия" и др.
Честит рожден ден и честита първа стихосбирка! Какво си пожелавате послучай тези два прекрасни повода?
Нека все така да бъдем всички живи и здрави, и щастливи като в днешния ден.
Пишете от дълги години, не се ли забави тази дългоочаквана първа стихосбирка?
Така е и причината е финансова.
Трудно ли се издават книги в днешно време?
Ако не беше помощта на общината и сега нямаше да мога да я издам.Приятелите ми и днес казаха, че книжката е закъсняла с 13-14 години и се гласяха да ми откраднат единствения екземпляр.
За това пък заявихте готовност за втора стихосбирка?
За втора, за трета – имам достатъчно стихове.
Какво ви дава поезията?
Тя е нещо, което е вътре в мен. Аз не го търся, не го преследвам. Започва някаква мисъл, върти ми се из главата и докато не извадя това нещо от мен, то не ме оставя на мира.
В този смисъл, може ли да наречем поезията и терапия?
Може би, защото когато човек извади това, което му е на сърцето, той се освобождава от натрупани мисли, преживявания и така се придвижва напред.
Кое е чувството, което провокира поета – любовта или омразата, радостта или тъгата?
Хората са различни. Едни поети пишат, особено напоследък, колко е черен света, колко са нещастни. А всъщност колко струва да погледнеш и да видиш, че слънцето е изгряло или звездите са го сменили, цветето се е разтворило. Та това си е чудо – едно цетенце да се разтвори, едно дете да се усмихне. Човек трябва да търси хубавите неща и те винаги могат да го накарат да напише нещо хубаво. От друга страна болката, мъката също раждат стихове. Но всъщност страстта е тази, която ражда стиховете.Аз много обичам природата, гората, реката – това са ми любимите места. Преди няколко години изкачих връх Мусала и тогава се разтопих. Имах чувството, че съм на върха на щастието. Беше невероятно изживяване.
А кой е най-тежкият момент, на който посветихте стих?
Самотата. Всъщност не е самотата, а предателството. Мигът, в който разбираш, че един човек те е предал. Тогава най-боли, защото си повярвал на някого и откриваш, че той не е заслужавал твоите чувства.
Не е ли поезията един вид разкриване, разголване на душата?
Има нещо такова. Написал ли си го вече, прочел ли си го дори и на един човек, то ти си се разкрил. Тук беше една моя приятелка от детинство и когато й написах посвещението тя се разплака, защото й написах следното – на моята първа читателка, коректорка и приятелка.
Става ли нашето време за поезия?
Всички времена стават за поезия.
А младите хора четат ли поезия?
Да, четат, според мен много четат. Имаме намерение с Ирина Пелтекова да направим една вечер, в която да поканим млади поети – ученици, току що завършили, които са нямали изяви. Целта ни е да се престрашат и да видят, че е хубаво да споделиш своите чувства.
Вие сте счетоводител, как се съчетава тази професия с писането на толкова нежни и чувствени стихове?
Аз обичам математиката. Тя е една много красива, хармонична наука, а който обича хармонията, обича и поезията.
