Aвтор: Боян Рашев
„Сривът на чуждите инвестиции е пълен, отчете стопанската камара“: Подобни заглавия помитат като лавина медийния пейзаж в последните дни, но всъщност ги четем всяка година. Жалваме се как няма инвестиции на зелено в икономиката ни, като това особено силно важи за тежката индустрия. Забравете за момент десетките заводи за сглобяване на разни неща и се замислете кога последно някой е изградил значим промишлен комплекс, който да добива и/или преработва наши суровини, на гола поляна у нас? Сещам се само за рафинерията за биодизел на „Астра биоплант“ край Русе, която се случва благодарение на субсидирането на биогоривата, и ТЕЦ „AES Гълъбово“, реално заместващ затворените малки блокове на АЕЦ „Козлодуй“ – цената, която дълго ще плащаме като входна такса за ЕС. Всичко друго са инвестиции в няколкото оцелели след 90-те съществуващи предприятия.
От друга страна, ежедневно се сблъсквам с тезата, че минният бизнес „ограбва“ страната ни, като печели „твърде много“ от добива и износа на „нашите ресурси“. Тя е толкова популярна, че се използва като универсално оръжие за спечелване на гласове при всички избори и почти няма политик, който да не я употребява в един или друг момент от кариерата си.
Факт е, че вече едно десетилетие цените на медта и златото на световния пазар са такива, че големите български минни компании – „Елаците мед“, „Асарел-Медет“ и „ДПМ Челопеч“, правят доста значими печалби. Само за 2017 г. става въпрос за около 250 млн. лв. – мисля, че порядъкът на общата сума за 10 години става ясен! Така че си заслужава да се замислим: Какво наистина искаме да правят минните компании с печалбите, които в страна със защитена частна собственост не можем просто да им вземем?
Разбира се, въпросните печалби са възможни преди всичко благодарение на огромните инвестиции – голяма част от тези пари веднага се вкарват обратно в добива, за да могат повишената ефективност, уникалното ноу-хау и неуморният труд на миньорите да ги множат. Но това не е тема на този текст.
Въпросът, който задавам тук, е: Кой е най-устойчивият път за тези пари от гледна точка на дългосрочното благоденствие на българската икономика и общество?
Виждам следните седем опции:
1. Да разпределят големи дивиденти
Това със сигурност се случва. За някои това означава да си купуват скъпи коли, яхти, вили, хайвер и шампанско. За много повече хора – „Елаците мед“ и „Асарел-Медет“ например имат над 4000 малки акционери – това са ежегодни доходи, които са сравними, а понякога и надвишаващи работните им заплати или пенсии. Разпределянето на твърде голям дял от печалбата обаче не е работеща стратегия за капиталоемък бранш, защото твърде бързо конкурентоспособността пада и никой не би го правил, ако желае да оцелее.
2. Да им се увеличат концесионните такси
Това е опцията по подразбиране за целокупния българския народ, мечта за политиците и администрацията. Спирачките пред нея са приватизационните договори и простият факт, че общата данъчна тежест върху минните компании в България е над средната за света и увеличаването й може просто да ги убие при първия значим спад на цените. Особено като имаме предвид колко бедни са нашите находища в сравнение с тези в други страни. По-важният аргумент за мен обаче е, че постъпването на повече пари в ръцете на политиците и/или администрацията съвсем не означава, че българите ще видим нещо смислено от тях. Даже можем да сме сигурни, че това по-скоро ще облагодетелства конкретни личности, отколкото да вдигне заплатите на учителите или наистина да рекултивира стари замърсявания от соцвремена.
3. Да ги дават за корпоративна социална отговорност
Компаниите могат да ги дават за различни каузи – за бездомни деца, спортни клубове и събития, танцови ансамбли, театри, училища, кухни за бедни, природозащитни проекти и всякакви други неща, за които се сетите. Добре, ама те и сега го правят – всяка година се нареждат сред компаниите с най-голяма филантропска дейност в страната. Практически всичко в Средногорието се случва с тяхна подкрепа. ДПМ даже спонсорират и националния отбор по художествена гимнастика. Няма лошо във всичко това. Обаче в дългосрочен план се създават едни доста изкривени взаимоотношения, в които някой свиква да получава наготово, а и няма много възвращаемост.
4. Да инвестират в благоустройство на общините, където оперират
Могат да дават пари за инфраструктура в общините, където работят – изграждане и поддържане на пътища, мостове, газификация, ВиК, снегопочистване, болници и др. Това обаче го правят и сега, включително и в натура – със собствени машини и работна сила. Освен това не бива да забравяме, че 50% от концесионните им плащания и сега остават в общините. С тях кметовете реално привличат допълнителни пари и могат да инвестират във всичко, което пожелаят. И точно затова Челопеч, Чавдар и Панагюрище са ежегодно сред топ 10 на най-богатите, устроени и финансово стабилни общини в страната. И в това няма какво толкова да се добави като стойност.
5. Да създават други бизнеси
Могат да инвестират парите в разни други бизнеси – болници, туризъм и хотели, земеделие, ловни стопанства, взривни вещества, транспорт, строителство и каквото друго им хрумне. „Елаците мед“ и „Асарел-Медет“ са класически примери – имат от всичко гореизброено. Според мен обаче това е свързано с един прост проблем: Дали пък тези компании и техните собственици и мениджъри разбират достатъчно добре и от други бизнеси и не е ли рискът да потрошат парите твърде голям? Те знаят да търсят, вадят и преработват – в това са добри, в това добавят най-много стойност и това би било разумно да правят. Струва ми се, че този път не е добър в дългосрочен план.
6. Да инвестират в проекти в чужбина
Могат да инвестират в минни и/или металургични проекти в далечната чужбина. И го правят, защото парите не могат да мируват – пречи ли им някой тук, те си намират друга дестинация. Какво вижда обаче българският народ от тези инвестиции в дългосрочен план? Работни места, данъчни постъпления, нещо от гореизброените ползи? Май почти нищо. Не ме радват мен тези инвестиции, защото де факто плодът от добива у нас създава блага за някой друг.
7. Да инвестират в търсене и проучване и да развиват нови проекти в България, които да продължават да осигуряват всички гореописани блага за нас
Бинго! Точно това правят или по-скоро се опитват. ДПМ инвестира печалбите от рудник Челопеч в създаването на бъдеще за Крумовград – това всъщност е единствената значима и несубсидирана инвестиция на зелено в тежката ни индустрия от десетилетия. А в Челопеч продължава да проучва и доказва нови запаси. „Асарел-Медет“ инвестира в разширение в Брезник, Трън и доста други места. Само така парите не само остават тук, но и надграждат нашата икономика.
Устойчивото развитие е вродена черта на минния бизнес. Защото конкурентоспособността и потенциалът му дългосрочно да осигурява всички потоци от блага, описани от т. 1 до т. 6, зависят от два основни фактора: ниска себестойност на продукцията и дългосрочна осигуреност със запаси. Първото се отнася за всеки бизнес и го коментирах още в началото. Второто обаче е изключително важно, а за съжаление обществото не го разбира и все по-често възпрепятства опитите на компаниите да вложат печалбите си у нас.
Практиката показва, че мините стартират с доказани запаси за 10-20 години при определена годишна норма на добив. В течение на времето инвестират в проучвания, които в над 90% от случаите водят до сериозно удължаване живота на рудниците. Меднообогатителен комбинат „Медет“ например е открит през 1964 г. с годишен добив от 8 млн. тона руда. След 1984 г. обаче започва да намалява добива и през 1994 г. е окончателно закрит. И тук стигаме до следните ключови въпроси:
Ако междувременно предприятието не беше инвестирало в търсене, проучване и разработване на рудник „Асарел“, какво щеше да бъде настоящето на компанията, Панагюрище и хиляди български семейства?
А щеше ли без родна суровина изобщо да оцелее и да бъде успешно приватизиран МДК – Пирдоп, днес „Аурубис България“ – най-големият износител в икономиката ни?
Отговорът е прост: Настоящето щеше да бъде много по-бедно, защото „индустриалното сърце“ на България нямаше да тупти.
Рудник „Асарел“ се експлоатира от 1976 г. Никой тогава не е предполагал, че през 2018 г. той още ще е в експлоатация, при това с годишен добив от 13 млн. тона. Днес „Асарел-Медет“ предвижда още поне 35 години работа, а притежава и няколко нови находища, тоест природният капитал не само на компанията, а и на цялото българско общество е нараснал. Защото печалбите са отишли в правилната посока – за осигуряване на бъдеще – за компанията, за общината, за страната ни. Затова инвестициите в проучване и развитие на нови проекти в България са най-висшата форма на социална отговорност от страна на минните компании и ако „твърде големите“ печалби отиват там, то ние можем само да бъдем доволни.
Точно това трябва да искаме!
Източник: Капитал
