Съкровището, изработено от злато в края на IV или началото на III в. пр. Хр. е с общо тегло от 6 кг. 164 гр. е култов сервиз, състоящ се от 9 съда
На днешната дата – 8. ХII., през далечната 1949 г., братята Павел, Петко и Михо Дейкови тръгват към нивите около циглената фабрика край гара Панагюрище, за да копаят глина. Занаятът им иска много труд, а както става с подобни професии – дава малко пари. Мисълта им е заета с това как да складират глината на купчини, зимната влага хубаво да я напои, после да я омесят до еднородна каша и да направят добри и здрави цигли, които да продадат. Братята са изкопали и прехвърлили стотици тонове пръст, направили са хиляди тухли и цигли, но за това, което ще последва в смръщения зимен ден, никому не е минавало през ума и в най-смелите мечти.
–
Братята Павел, Петко и Михо Дойкови са бедни. Лете работят по кариерите и вадят камъни за градеж, зиме като тухлари и циглари. На поляната край гарата, на която многобройните изкопи придават вид на военен полигон, започват да копаят нова яма. Горният слой е неподходящ и глината излиза на около метър и половина надолу. Петко копае с правата лопата, Михо след него изхвърля пръстта, а за кирката на Петко няма работа и той стои отвън край огъня, който са запалили, за да се сгряват от време на време. При един от ударите Петко попада на някакъв предмет. След години Михо ще разкаже спомените си:
„Тогава златото се ащиса (откри)!“
Разкопали внимателно, разчистили пръстта с ръце и видели, че това не са никакви „банди“, ами върху една тава лежи някаква ваза (думите фиала и амфора тримата братя ще научат доста по-късно), а около тях били разхвърляни други предмети, които им приличали на златни. Измили съдините от полепналата все още по тях глина в река Мерул, на около 30 метра от мястото, където копаели. Замижали с очи, щом златото лъснало с цялото си великолепие наредено върху една дъска. Вече били сигурни, че са открили нещо невиждано дотогава у нас.
Около тях е имало и други работници, но тримата решават да се погрижат за него. Почистват съкровището и го предават на държавата, в лицето на тогавашния околийски началник Стефан Калпаков.
По решение на ръководството, то е изложено на показ зад витрините на хавлиената фабрика. По онова време тя се е намирала на главната улица в Панагюрище. Няколко дни съкровището стои там, за да го видят всички панагюрици. По това време там работи и известният археолог Петър Горбанов, завършил във Виена, и той съобщава за съкровището на Археологическия институт и на директора на Пловдивския исторически музей.
„То е от чисто злато от III или IV век преди Христа. Чудно тракийско съкровище. То няма цена.“, казва Горбанов.
Когато в Пловдив научават за находката, се взима решение съкровището временно да бъде предадено там. Няколко месеца то е изложено в музея.
Само специалисти отличават копието на Панагюрското съкровище от оригинала
Съкровището е заведено в инвентарните книги на Пловдивския исторически музей. По-късно вече по правителствени решение то отива в София. Първоначално се съхранява в Археологическия институт, а после в Националния исторически музей.
Златните тракийски съдове се връщат в Панагюрище едва през 2013 година, когато с дарителски средства на “Асарел-Медет” АД и акционери в дружеството, е изградена уникална зала-трезор за неговото експониране и съхранение. През 2012 г. дружеството финансира изработката на две копия на съкровището, които са дарени съответно на Градския исторически музей в Панагюрище и на Националния исторически музей в София. Дарителският проект се реализира по силата на Споразумение, подписано през март 2011 г. от директора на Националния исторически музей проф. Божидар Димитров, директора на Исторически музей Панагюрище Георги Абдулов, „Асарел-Медет” АД и д-р инж. Лъчезар Цоцорков в качеството му на меценат на българската култура.
Използвани са данни от Исторически музей – Панагюрище
