Елин Рахнев е български писател. Роден е на 3 юли 1968 г. в София. Завършил е Специална педагогика в СУ "Св. Климент Охридски", а по-късно учи режисура в НАТФИЗ в класа на Крикор Азарян. Работил е като журналист и като драматург на Народния театър "Иван Вазов" и в Държавния сатиричен театър "Алеко Константинов". Автор е на стихосбирките "Съществувам", "Развяване на минзухара", "Октомври", "Канела" и на пиесите "Боб", "Флобер", "Високата есен на твоето тяло", “Кукувицата”, “Фенове”, "Маршрутка" и "Тест". Пиесите и стиховете му са преведени на повече от 20 езика.
Елин Рахнев има две награди "Икар" за драматургия – за пиесите "Боб" (1999) и "Фенове" (2003). През 2011 г. печели и "Аскеер" за текста на пиесата "Тест".
– Твърдиш, че днес повечето българи престанаха да мечтаят, мислят единствено за материалните си придобивки…
– За съжаление повечето от нас всеки ден се будят със съзнанието на счетоводители, с мисълта за коли и плазми, за таблети и айфони. Започнахме да пресмятаме мечтите си единствено през сметките за бита, а на други от нас в главите им има само поръчкови кухни, специални мебели, вносен теракот. Станахме хора, които живеят от час за час, бутаме живота си, а не го живеем. Да, много съкратихме мечтите си през последните години. Затворихме ги във фитнеси, в спа центрове, в молове, почти никога не говорим за идеи, а всяка втора дума е за поредните проекти. Не си говорим за сънища, а за цифри. Всяка сутрин се будим като счетоводители, изкалкулирахме всичко в нас и около нас, сами си сложихме ДДС на усмивката, на сълзата, на мечтите си, на всичко…
– Щом си толкова „сърдит“, нека те попитам какво мислиш за протестите.
– Аз винаги ще мисля, че на този свят има един протест и той е срещу конформизма, срещу властта на парите. В този смисъл, където и да отида, за мен е по-важно да видя протест срещу оядените хора. Срещу онези, които замениха малките неща, с които трябва да живеем. А те са – да се обичаме, да си вярваме, да си помагаме. Вместо това ни вкараха в пари и схеми. С риск да се повторя пред читателите пак ще кажа: аз съм от тези хора, които винаги са имали несъгласие и са се бунтували. Независимо дали ще свърши този протест, дали ще започне нов, ако човек има глобално несъгласие, не е задължително да се впише в масовото. Този тип несъгласия са по-важни, защото аз през тях живея, през тях вдишвам и издишвам.
– Някъде четох да казваш, че днешните студентски бунтове трябваше да се случат преди 20 години…
– Да, но днес сме длъжни да потърсим отговор на въпроса – как изчезнаха тези 20 години от календара? Кой колко се свиваше през тези 20 години? Кой колко трупаше през тези 20 години? Кой колко се навеждаше през тези 20 години? Кой заставаше зад всичките гадости – зад онези малки и големи неправди, които всички виждаха и подминаваха. Като започнем от мутренските времена и издигането в култ на колите с еднакви номера…
– Мечтаеш за свят, в който отсъстват парите, но това е по-скоро утопия, а не мечта… – Парите надминаха границата, за която са създадени. Затова този свят е освирепял, този век започва да полудява напълно, навсякъде се случват катаклизми. А душата на човека се стеснява все повече и повече. Значи има някакъв проблем, щом сме стигнали дотук. И ако някой не иска да го усети, ако не иска да премине през някакво пречистване, е негов проблем. Но това не може да продължава вечно. Няма как човек да диша само през музиката на монетите.
– А когато не чуваш музиката на монетите, за какво най-често си мислиш?
– За различни неща… Например през тези дни не ми излиза от главата Гаврил Груев Хлътев, по-известен като Георги Бенковски. Непрекъснато ми се въртят кадри от биографията му. Непрекъснато правя някакви препратки между тогава и сега. Непрекъснато правя някакви свои си аналогии между калдъръма на Копривщица и жълтите павета. И пак точно през тези дни си давам сметка, че свободата е най-относителното нещо на света. И тя винаги може да бъде единствено в душата и никъде другаде.
Когато излезе оттам, тя вече е нищо…
И покрай Гаврил Хлътев се замислих, че всъщност Копривщица някога е картинка на България днес – олигархът Ослеков, интелектуалецът Каравелов, юпито Каблешков. И как звучи само – мило, родно и единствено. И те всички заедно – пътуващи към илюзията, че свободата съществува. Че не е абстрактност. Че не е някакво опиянение, нирвана. Милите те! И естествено само на такова място – къде другаде, може да се роди Димчо – през деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша – един световен, абсолютно уникален поет, не по-малък от Бодлер или Рембо. А Хвърковатата чета на Гаврил Хлътев ще остане винаги пред нас, тя винаги прокарва, отъпква пътеката към съзнанието. Нищо, че днес Копривщица не предлага СПА процедури, затворени комплекси, масажи, басейни, ароматни сауни и подобни. Но продължава да предлага необходимите калории носталгия и свобода. Продължава да предлага бъдеще. Продължава да предлага тонове самочувствие, от което днес ние, българите, медицински се нуждаем. И така ще бъде и утре. А то е много, много по-важно от ол инклузив обслужването.
Сега е моментът да разберем, че там, горе, не се качваш с банковата си сметка. Че всяко пренатягане води до всичко онова, което се случва в този век. Говоря от свое име и съм убеден, че днес има много самотници и нормални хора, които стоят встрани от този свят, които са сврени в ъгъла на живеенето.
– Често съм чувал да обвиняват вашето поколение писатели, родени в края на 60-те и началото на 70-те години, че сякаш се срамувате да кажете, че сте патриоти, че сте част от мисията на народните будители…
– Не мога да отговарям от името на другите писатели, но за мен Денят на народните будители е едно от най-прекрасните неща в тази държава. Всъщност това е денят-огледало за всеки от нас. Или лупата, през която можем да видим къде сме, защо сме, ще ни има ли. Това е денят, в който всеки сам може да направи епикриза на дишането си, на движенията си, на илюзиите си. Това не е ден единствено и само за почит-памет, а за бъдещето. Но най-вече това е и ден-протест срещу всички онези, които преживяват живота си тихо, безшумно, дисциплинирано. Които гледат трепетите на времето през прозорците на балконите си. Които никога няма да извикат, да изкрещят, а само ще мънкат пред някоя промоция в супермаркета. Които, задушени в мислите си за собствено оцеляване, никога няма да се замислят за чуждото. Тези българи никога няма да отидат на концерт в зала „България”, но ще си купят диск с пачанга от някоя бензиностанция. Те никога няма да ушият знаме, а само перде за кухнята си.
– Не си ли доста краен…
– Не съм, защото точно Денят на народните будители е едно от най-важните неща тук, защото е повод за лична равносметка, за лично разпятие, за лична тъга и усмивка. За лична версия на миналото, настоящето и бъдещето. Това е най-възможният миг всеки да застане сам пред себе си и да си каже защо е тук днес, колко е голям, колко е малък, колко е уплашен, пристъпва или крачи, дали пълзи, или лети нагоре. За мен този ден е нещо като пречистване на мъртви клетки. Той дава шанс всеки от нас да се събуди гълъб, а не мишка или плъх. Че можем да изживеем дните си както всеки от нас иска, а не както ни заповядват, наредят, узаконят, изкалкулират, осчетоводят. Че не сме марионетки, а същества – вселени. За това сме тук днес и сега и когато някой ден се качим горе, да го направим с танца на птиците. Или поне да се опитаме.
Автор на интервюто: Румен Леонидов
Източник: jivotatdnes
