Тръгнах късно нагоре, защото знам мястото. С колата щях да стигна до някъде и после още 5-6 км пеша по пътища, непригодни на 7-местна каляска. Майка ме изпрати, но май не ѝ достигна сила да го направи до вратата. Даже не ѝ казах, че отивам там, защото и тя познава мястото. Махнах ѝ и тръгнах.
Изворът е на около 30м под горския път, а още едни 50м през гората го делят от поляната, на която щях да бъда. Обичам я буковата гора. И дъбовата си има обаяние, но аз растях с бука през годините.
Мястото е почти равно, има едно, две мочурливи места, а под дърветата безразборно изпопадали клони – всякакви по форма и размер.
Избрах огнище бързо и почнах да събирам дърва. Нека са толкова, че по-добре да останат. Докато влачех клоните поприкапа, но много повече беше от очите и тогава разбрах, какво ще искам от водата сред природата до полунощ.
Преди мрак налях от извора обредния съд и едно манерче за пиене. Сетне оживих огнището. Много ми е любим огънят – подклаждам, тъкмя, побутвам, всеки път различен, всеки път друг. Татко ме е учил и добре го правя.
В главата ми запъплиха мисли за отказ, но си дадох ясна сметка, че ако го сторя, следващият път ще е много, много труден.
Освен това бях решил, да не ми се налага да ходя до водата повече, но и се чудех как ли ще сторя бдението в тъмнината на гората.
След като бях провидял и проумял, заявих, и замълчах. Добре ама, не щеш ли както си летеше мисълта в топлината на огъня, езикът подскочи, а устата това и чакаше, за да изтърве думата. Това че последвалата ругатня беше на ум нямаше особен смисъл вече.
Ами сега? Непрогледен мрак. Не само че няма луна, ами и облаци крият звездите. Между дърветата клони, тук там и вулканични скали, а ей там някъде бяха мочурите. Хем си мисля, че ще лисна водата от тенджерката и ще сипя от тази в манерчето, хем обаче осъзнато си връзвам обувките. Огънят изглеждаше добре и го оставих.
Тръгнах боязливо. Светлото свърши бързо и попъплих в тъмното ситно, ситно със съда в ръка.
Дърветата що годе изплуваха едно след друго от общото ама скалите долу… Една малка ме спря неочаквано, но не паднах. Размерът и не беше за прескачане, та рязко в ляво и напред. Шумата ме издаваше, пък за пукота на клоните няма какво да говоря. Добре че нямах врагове наоколо, или?!
Времето вървеше трудно. Да си светна със запалката се оказа голяма смешка и засрамен я прибрах пак в джоба. Слух се сетих, че имам! Спрях, за да чуя. Тя, водата няма страх да издава звук в тъмното, но явно още беше далече. Когато я чух си помислих: добре, че оная креслива птица от одеве се умълча.
Неописуемо е да провидиш в тъмното с уши как започва реката – тънък синджир от звук. Ехааа! Съдът ми обаче все още беше празен.
Сетих се да потърся водата с ръце. Напипах влажното, после мокрото, а след още малко намерих църцоренето. Находката се оказа много добра, защото тенджерата натежа бързо. От тук вече няма да е трудно, защото бях доволен и решен, да не допускам отново тази грешка.
И тъкмо излязъл на поляната, приповдигнатото настроение ме подведе така поучително, че ми се прииска то да имаше истински образ, за да му забия един в лицето. Е голяма работа беше станала, че при връщането си се бях отклонил от мястото, на което влязох в гората, няма що! Сега пак всичко от начало. И тръгнах отново.
Втория път се върнах с по-малко вода и разни утайки, но все пак. Огънят вече ме чакаше. Понапънах го, а на водата мястото смених.
Започна да ми се приспива. В тези моменти е най-лесно да изтърсиш дума. На два пъти едва се спирах миг преди това. За друг един миг се олюлях – умората тежеше, но нощта старееше.
Започна да се развиделява и щурците замлъкнаха. Тук там, плахо зачуруликаха птички. Мъглата беше дошла на крилете на северняка, дето цяла нощ не спря. Не се оплаквам – добре раздухваше жарта.
Подех песента от „Писмо до Америка“ без да бързам. Когато свърши, отпих от вярата си.
Изгасих огъня и тръгнах. Започна празникът.
Нека реченото ми в нощта на Еньовден, да бъде сторено! Да бъде!
Текст и фотографии: Трендафил Кунчев
