Звездата на българското кино Иван Иванов получи приза на Столична община за своя принос в киноизкуството при откриването на Х1Х„София филм фест“ в петък вечер в НДК. Връчи му го кметът Йорданка Фандъкова. За цяло едно поколение Иван Иванов не е просто секссимволът на българското кино през 70-те и 80-те години, а цяла епоха. Човекът, в когото милиони зрители припознават себе си и своите съдби, актьорът с чиито реплики жадуват любовта. Летящ старт на 28-годишния актьор дава филмът „Всичко е любов“ (1979). Играе в „Лавина“, „Комбина“, „Мярка за неотклонение“, „Мечтатели“. Има близо 40 роли в киното и тв сериали. После се увлича по писането и издава 5 книги – стихове, есета, духовни практики.
– Г-н Иванов, с кого бихте искали да снимате?
– Актьорството не е лавина. Не е нито комбина, нито мярка за неотклонение. То е просто едно тихо и самотно занимание без заглавие. И в това е парадоксът: природата му е публична, а се ражда в самота. С кого бих искал да снимам ли? Ами със себе си. (Иван е не само отличен артист, но и деликатен човек. А на снимачната площадка е изключително толерантен партньор. Той е дълбоко емоционален, но свенлив човек. Нищо, че изглежда мъжага. От хората е, които трудно показват своите истински чувства, казва колежката му Янина Кашева от култовия филм „Всичко е любов“).
– Как ви откриха за киното?
– Станах случайно актьор. Роден съм в Асеновград, завърших механотехникум с диплома 3,00. Пробвах се география, школата в Симеоново, право. Изкарвах изпитите, но дипломата… (На 23 години актьорът е приет във ВИТИЗ, е класа на Димитрина Гюрова и Богдан Сърчаджиев-Бондо -б.а.). Като студент играех в режисьорски откъси, Надежда Сейкова ме взе за „Много шум за нищо“, а бях само в трети курс. Борислав Шаралиев търсеше актьор и затова ме бе гледал навсякъде. Страшен режисьор-прецизен до болезненост. За мен е най-големият. При него се чувствах най-добре. След първата среща излязохме заедно от ВИТИЗ. Той мълчи и нищо не казва. Само направи един жест. Стисна си ръцете на юмрук и ги вдигна високо над главата си. Като знак поздрав за победа. А аз, хлапак трети курс – много знаех кой е Шаралиев… Убеден съм, че неслучайно двама души се срещат. Както не е случайно и днес още да се говори за „Всичко е любов“. С образа на Радо (аутсайдера-нонконформист Радослав, проникновено претворен от Иван Иванов, духовния родственик на бунтовниците на Джеймс Дийн и Марлон Брандо – б.а.) успях да кажа много неща тогава. Самият аз притежавам повечето от чертите на героя. И той има характер, който нищо в живота не може да пречупи.
– Казвате, че обичате да играете герои.
– Да, обичам. Обичам и главните роли. Който твърди, че в киното няма значение дали ролята е главна, или малка, греши. Аз съм индивидуалист анархист и не търпя затворени пространства. Киното пасва на характера ми. Пред камерата аз съм сам, аз съм герой и играя герой. Не персонаж. Иначе мога навсякъде и всичко да изиграя, но в киното се занимавам със самия себе си. Почнах да пиша, за да се превърна в… същото, което съм. Какъвто бях, такъв и си оставам (казва го на руски -б.а.) Преоткривам се.
– Но напоследък не ви виждаме често, отказвате интервюта… (срещата става в Дома на киното като част от инициативата на „София филм фест“ „Интервю с автограф“).
– Имам къща на село (Оборище, Панагюрско). Живея там, говоря си с хората за простички неща – за козите, кой се е родил, кой умрял, къде е кметът, кога ще оправят тази дупка… София не ме привлича вече с нищо. Нямам творчески планове. В това време написах 5 книги. Едната се казва „Този живот, онзи живот“ и това заглавие казва всичко за мен. Интересува ме човешкото общуване, простичките неща. Но такъв бях и когато активно се снимах. Киното е конкретна работа, физическо действие, подкрепено с емоционален заряд. А на маса се отдаваш на интелектуални забави, на фарса, на парадокса. Не бях такъв и сега не съм – отивам, свършвам си работата и изчезвам.
– Какъв е вашият живот?
– Моят живот е праволинеен живот. Занимавам се с живеене. Да, разбира се, има любов, но и това се нарича живеене. Живей с трепет, но не бързай за никъде.
– Защо Христо Стоичков специално ви поздрави с видеообръщение чак от Маями?
– Сприятелихме се. Аз имам безброй приятели, но те не подозират това. Запознахме се по време на филма за него на Борислав Колев (лентата се нарича „Стоичков“). Той му казал: „Без Иван Иванов филм няма да има“ и Борето ме намери. Стоичков се оказа уникално момче. Не само като футболист, но и като човек. Сподели с мен живота си, защото се оказа, че „Всичко е любов“ е любимият му филм. Често сте чували доста помпозната фраза: „Аз живея за публиката“. Е, в този случай Христо Стоичков беше моята публика, а неговото отношение ме сгря Той е свободен човек. Пред мен изповяда целия си живот. Казва си откровено нещата. Хората по-често трябва да си казват „харесвам те“, „обичам те“, „радвам ти се“, „днес си с хубава рокля“, „тази прическа ти отива“… Нека го правим. Това наистина сгрява.
– Често говорите за просветлението, пробуждането. Дойде ли то при вас?
– В човешкия живот е хубаво да се случват случки. А то, пробуждането, все някога идва. Трябва да го чакаме, не да го търсим. Времето не бърза за никъде. И ние не трябва да бързаме. То все някога ще дойде. Пробуждането е индивидуален акт. При мен дойде насън И аз, който в живота си бях написал само едно писмо до майка си в казармата, седнах пред белия лист и написах стихотворение. Давам го на жена ми. Тя чете и пита: „Какво е това?“. „Не знам“, отвръщам аз. „И аз не знам, но е много красиво“. Чакай, викам, да ти напиша още едно, после и още едно… Никога не задрасквам. Слагам точка. И край. Така отидох в света на думите. Но сега не ми се пише. Както и не ми се играе Какво друго можех да правя, освен да остарявам на екрана. Нито чакам следваща роля, нито чакам да се усъвършенствам. Край! Това вече е направено. Защо да го повтарям? И хайде! Живеене! Нищо не може да замени живота. Другото не съществува. Забелязали ли,, сте. че думите са живи само когато и човекът е жив. Само изречени от жив човек те имат енергията да пърхат и да политат.
– Кога един човек си е свършил добре работата?
– Работата на човека на тази планета е да предизвиква възхищение, да вдъхновява. Когато се сетиш за един човек, не да се сетиш за него като за велик актьор или талант, а, че е предизвикал у теб възхищение. Пак казвам, имам своето самочувствие, че добре съм си свършил работата. В предложените обстоятелства, разбира се. Компромиси? Винаги се правят компромиси, но бях известен като актьор, с който трудно се работи. Защото първо си харесвах ролята в сценария, примервах я по себе си, придърпвах я към себе си. А после започвах да се бъркам на автора: „Това не е точно. Тук не е достоверно.“ Че кой писател обича да му зачеркват думичките? После се намесвах и в монтажа. Ама този кадър биз брилянтен. Режи! Излиза филмът на екран и писле там от край до край Иван Иванов. Такъв съм си аз, личен, но и много любвеобилен. Знам къде ме боли, къде скърца, чувствам се добре само в собствената си кожа. Затова не станах преподавател. Харесвах еднакво всички студенти. Не мога да определя кой е по-талантлив, кой не става. Не ме бива за началник.
– Мнението ви за новите български филми и сериали?
– Трудно ще отговоря на този въпрос. Не съм компетентен, но според мен нищо му няма на българското кино. Заглеждам се в някой филм, но за кратко. Щрак. Окото ми запечатва като фотоапарат някой кадър и после знам всичко. Знам му акъла на киното, бързо разбирам и ми става ясно какво се е случило преди и какво ще стане после. Обичам филми, в които се разказват истории. Такъв разказвач беше Шаралиев. Киното е много красива илюзия. Не трябва да се издевателства над него. Затова си казах: „Достатъчно бе, Иване!“ А за режисура нямам енергия.
– Задавате ли си въпроси като например какво се таи дълбоко в душата ви?
– Ако си задавам такива въпроси – за плиткото, за дълбокото, няма да знам дали съм бръкнал в левия, или в десния си джоб. Ще се объркам (изиграва го). Затова така си крача с новите обувки – жена ми ми ги купи за награждаването, ето -подстриган съм, с топъл пуловер… Тук съм сред приятели… Това е живеене. Живейте!
Мила Вачева
24 часа
