– Здравей, Йоана! Как се ориентира към джудото и самбото? Все пак това са едни сравнително рядко срещани спортове…
– Започнах да се занимавам с тези спортове покрай брат ми Христо, който тренираше, а аз ходех в залата да го гледам. Спомням си, че татко не ме пускаше, защото джудото и самбото били мъжки спортове. Впоследствие, след дълго упорстване от моя страна, се записах в клуба. Само две седмици по-късно ми бе първото състезание по джудо – републиканско първенство, където отпаднах още в първия кръг. Месец по-късно обаче спечелих златен медал при дебюта си в турнир по самбо.
Интересното е, че после брат ми се отказа, а аз продължавам подготовката си в клуба.
– Какво е общото и какво е различното в двата вида спорт?
– Преди 5 години, когато започнах да тренирам, в общи линии двата спорта бяха еднакви. Сега при джудото правилата са по-стриктни, избягва се вече играта с крака. Самбото пък наподобява много борбата и е по-свободен спорт. Буквално преведено от руски, откъдето е тръгнал този спорт, самбо означава „самоотбрана без оръжия“.
– Кой според теб е по-масовият спорт – джудото или самбото?
– Джудото е по-разпространено, тъй като е олимпийски спорт. По тази причина много клубове и спортисти наблягат именно на джудото, а самбото остава леко встрани. В момента обаче се водят преговори самбото също да стане част от олимпийското движение.
– Разкажи за клуба, в който тренираш…
– Водя подготовка в клуб „Бойни спортове“ в Панагюрище. В отбора сме двайсетина подрастващи спортисти. Главен треньор в клуба е Иван Нетов, легендарен български спортист от близкото минало. Сега той ходи да съдийства на най-големите форуми в тези два спорта в цял свят, включително и в родината на самбото – Русия. Повече време тренирам с другите треньори – Александър Фръгов и Милена Хъркова.
– На какво те учат тези спортове?
– Учат ме да се справям с трудностите в живота, а те не са малко. Също така се изисква желязна дисциплина, без това не може.
– Как преминава един твой ден?
– Тъй като живея в Попинци, а тренирам и уча в Панагюрище, се налага да отпътувам рано сутринта за града и късно вечер да се прибирам с автобус. Следобед съм на училище, а преди и след това тренирам по около два часа.
– Кои са най-силните ти страни в спорта и какво още чувстваш, че трябва да усъвършенстваш?
– Имам силен характер, което е много важно. Трябва ми обаче още сила и въздух – това ясно си пролича на финала на републиканското първенство на 31 януари.
– Какви цели си поставяш, към какво се стремиш?
– Искам да стана световна шампионка по самбо! След време пък си мечтая да отворя клуб и да създавам добри състезатели. Бих искала да участвам и на олимпийски игри, особено ако направят самбото олимпийски спорт.
– Как се отнасят родителите ти към твоите занимания?
– Подкрепят ме винаги. Татко пък не е доволен, когато се контузя. Не искам обаче да ме гледат по време на състезания, защото имам чувството, че ще се разконцентрирам.
– А съучениците, приятелите?
– Всички се радват, но най-много обичат да ги черпя с бонбони (смее се). Иначе повечето ги е страх от мен и Никола Петкански, с когото уча и тренирам заедно от много години.
– Кои други спортове ти харесват?
– Допадат ми баскетболът, борбата и като цяло силовите спортове.
– Имаш ли любим предмет в училище?
– Физкултурата, разбира се. Харесват ми още и специалните предмети и практиката. Сега съм деветокласничка в Професионалната гимназия по индустриални технологии, мениджмънт и туризъм в Панагюрище, профил „Компютърна техника и технологии“.
Източник: http://viaranews.com/
