Вече няколко десетилетия сериозна част от нашия народ живее по схемите „Трайчо Костов” и „Делчо Спасов”. Слушка, за да папка и си трайка, докато делка – пари, власт, привилегии; контакти, стоки, услуги. Тези имена отдавна са изгубили тежестта на собствената си биография и поне от 70-те години на XX век са синоним на всякакви издевателства над писаните и неписани правила за житейски успех.
Съвременният фолклор, обаче, ги приема и познава като символи на схеми, но всъщност Трайчо Костов и Делчо Спасов са свързани най-вече с историята на БКП. Първият е виден деец на червената партия от 40-те години на XX в. – неин секретар, опитен конспиратор, изявен публицист, нелегален водач, а след това и вицепремиер; пожален от врага, но убит от своите.
Съдбата на младия пощенски чиновник и симпатизант на комунистите Делчо Спасов обаче е пълна мистерия. Още преди 10 ноември 1989 г. първият бе реабилитиран, но и осветен като един от главните виновници за прекалено кървавата разправа както с „бившите хора”, така и с легалната опозиция след 1944 г. За него бяха писани статии и книги, бяха снимани филми. След падането на комунистическия режим от втория остана само „схемата”. В следващите редове, ще се опитаме да вдигнем завесата на една малко позната фигура от 1943 г., чиито живот и съдба са повече от характерни за времето си.
Песента на НЛО
„Със моя син ужасно се тормозех,
в училище закъса по успех…
Разбрах по-късно как с подхода касов,
в шестица се превръща всяко три,
с учителите правел Делчо Спасов
на моите отрудени пари.“
Всички любители на НЛО са слушали тази песен от 1995 г. Текстът е на поета Живко Колев, а музиката на Стефан Димитров. Това е един от безспорните хитове от албума „Ех, Канада” на супер успешното трио. Всъщност Велко Кънев, Павел Попандов и Георги Мамалев пробиват на музикалната сцена през втората половина на 80-те години, но най-смелите от безспорно симпатичните им песни тогава стигат най-много до мераците, възпяти в „Брак в чужбина”
Мъничка японка ще си взема/ всичко в моя дом ще е „Hitachi“,/ ще натрупам много, много йени -/ повечко работят там обаче…
Обложка за аудиокасета с албума „Ех, Канада“. Песента „Делчо Спасов“ е под номер 3 на страна Б.
По това време нито талантливият текстописец Живко Колев („Междучасие“, „Болка от любов“, „Сбогом“, „Клоунът“, „Бързаш, няма време“, „Партии любими“, „Големият кораб минава”), нито някой от пеещите актьори, или още по-малко шефовете на звукозаписната компания „Балкантон” би си позволил да се закача с „Делчо Спасов”. И то не защото тази схема е непозната в социалистическото общество, което на практика я утвърждава в ежедневието на НРБ, а защото Делчо Спасов е герой от съпротивата на Българската работническа партия (БРП)* по време на Втората световна война. За него има по няколко реда в учебниците и името му носят училища, улици и ТПК-та.
През 1988 г., само няколко месеца след излизането на първия албум на НЛО, Български пощи отпечатват марка с лика му с тираж от 1 000 000.
И все пак, кой е Делчо Спасов и как този младеж стига до марката, посветена на загиналите пощенци антифашисти.
Той е роден на 25 юли 1918 г. в близкото до Пазарджик село Поибрене, придобило известност покрай Априлското въстание от 1876 г. Учи в родното си село, а след това в Панагюрище и в Пловдивската народна мъжка гимназия „Александър I”.
Ключови за живота… и гибелта му, се оказват двете години в Държавното Телеграфо-пощенско училище в София. То е наследник на Телеграфната школа и дружина, които са закрити след Ньойския договор, но правителството на Стамболийски ги преосновава като цивилно училище, ведомствено за пощите, в което трябва се подготвят телеграфисти, телефонисти и свързочници. В края на 20-те години училището официално отново се военнизира.
Делчо Спасов като ученик в Пловдивската гимназия „Александър I“ и оркестърът на Държавното телеграфо-пощенско училище през 30-те години на XX в.
Снимка: Снимкa: Исторически музей – ИхтиманСписание „Минало“
Курсант Спасов го завършва с отличие и като първенец на своя випуск е награден с часовник. Следва стаж в пощата на Панагюрище и след това първи договор в Ихтиман (1940 – 1942). Именно там го заварва един ихтимански зет, началник на подвижната станция (куриерската служба) на гара София. Впечатлен от бързата му и акуратна работа, той го кани в столицата. Делчо се колебае – от една страна иска да се върне на работа в спокойното Поибрене, от друга София изкушава с по-интересния и богат живот, който предлага. Няколкото месеца запас в Свързочния полк в столицата накланят везните към големия град и в края на 1942 г. Делчо Спасов е назначен за чиновник-куриер в подвижните пощенски писалища на Гара София.
След кратки митарства из различни мизерни квартири, Делчо и неговият колега Димитър Мурдов се установяват в приличен етаж от къща в края на ул. „Цар Симеон”, който наемат за 700 лв. на месец. За чиновници със заплати от по 1300 лв. и доста ведомствени социални придобивки – храна в стола на гарата, карта за градския транспорт и пари за дрехи, това не било чак толкова зле. Но не квартирата в „Коньовица” се оказва фатална за него. Тази роля се паднала на съквартирантите, които се настанили в съседната стаичка в следващите няколко месеца, както и бушуващата наоколо световна война, разбира се.
Война на една река разстояние
Тук е мястото да кажем няколко думи това какво се е случило по света и у нас в онези години. Това отклонение се налага, защото ако някой иска да вникне в детайлите на българската история – особено от този период, той трябва добре да познава балканския, европейския и световен контекст.
По суша, въздух и вода бушува Втората световна война, започнала в края на 1939 г. Дошло е време за въоръжена ревизия на последиците от предишната касапница. Никой не може да предположи, че тя ще е много по-жестока, разрушителна и смъртоносна от нея. В мемоарите си Чърчил пише, че победителите от Първата световна не е трябвало да се разоръжават преди да бъдат отстранени несправедливостите спрямо победените. През 1940 г. обаче е твърде късно за подобни съждения – Франция е на колене, а Луфтвафе и Кралските военновъздушни сили водят на живот и смърт Битката за Британия. Така логично авторитарният режим в Царство България се придвижва към стария си съюзник Германия, която защитава териториалните претенции срещу останалите съседи, които се ориентират към Великобритания. Още повече натежава подкрепата на Хитлер и Сталин (които все още с в отлични отношения), помогнала на България да си върне Южна Добруджа през 1940 г.
Казано накратко, отношението на победителките към победените в Първата световна война обуславя присъединяването на България към фашистка Германия и нейните съюзници, а внушителната групировка на Вермахта, която оглежда място за понтон между Гюргево и Русе само подпечатва това решение. Трябва да се признае, че част от политическия ни елит вижда в подобен ход шанс за относително минимално участие в касапницата, за да не се повтаря погромът върху страната, обществото и армията ни от Първата световна война. Историята показва, че запазването на относителния суверенитет има своите плюсове и минуси, чието обстойно разглеждане заслужава отделна статия.
Така краткият български неутралитет остава в историята, защото войната идва и на нашата граница под знамената на 12-та германска армия, командвана от генерал Вилхем Лист. Тя се състои от четири бронетанкови и единайсет моторизирани пехотни дивизии – около 400 000 войници. Тази бронирана групировка (и подкрепящата я въздушна армада) е по-силна от всички балкански армии взети заедно, защото те, както и почти всички други по това време се готвят за война по графика от 1918 г. С рева на танковите си армии Вермахта принуждава всички политици и генерали да се събудят от 20-годишната летаргия на въоръжените сили. Армията на Лист се готви да мине през страната ни на път за Гърция, която смело, упорито и умело отбива италианските атаки. Въпреки многократните покани на Мусолини, България не се намесва в конфликта. Целта на германците е да затворят този театър на бойни действия преди да се атакуват СССР.
Далеч от тайните планове на главната квартира на фюрера и в епицентъра на собствените си драми, позицията на българското правителство е синтезирана от военния министър генерал Даскалов: „По-добре да минат като приятели, отколкото като неприятели. Нито можем да ги спрем в изпълнение на техните планове, нито ще имаме полза от едно противодействие, нито пък ще помогне някому.”
Понтонният мост на Дунава, по който 12-та армия на Вермахта навлиза в Русе. Няколко седмици по-късно Гърция капитулира.
Снимки: lostbulgaria.com
На 1 март по обяд, с подписа на премиера Филов във Виена, България става част от Тристранния пакт. По същото време първите германски части минават Дунава. Тяхната кампания срещу слабите гръцко-британски и югославски части приключва за няколко седмици. Съгласно т. нар. спогодба „Доктор Клодиус”, България поема временен ангажимент да замени германските войски на територията на Македония, Моравско и Западна Тракия, като създаде администрация на тези райони и запази различни германски икономически интереси там. Българската армия има само охранителни функции в новоосвободените земи. Те са дадени „под временно българско управление“. Окончателното прокарване на границите е оставено за след войната.
БРП вече е отхвърлила предложението на земеделския лидер Г.М. Димитров за въоръжена съпротива срещу властта, която се готви да вкара страната в Тройния съюз. Основната причина за това е, че към към онзи момент Германия и СССР все още се доверяват на пакта си за ненападение, а агресията на Вермахта е насочена към старите европейски империи и техните буржоазни съюзници. Българските комунисти се хващат за оръжието едва когато Хитлер напада Сталин през лятото на 1941. В края на същата година полицията у нас ликвидира в начална фаза опита на изпратени от СССР български емигранти като парашутисти и подводничари, които да оглавят и масовизират въоръжената съпротива срещу режима на цар Борис. Трябва да се отбележи, че от Сталинските репресии в мазетата на Лубянка и в ГУЛАГ загиват 75 български емигранти, а българските власти убиват около 40 от изпратените 55 диверсанти…
След това – с ареста, процеса и разстрела на голяма част от ЦК на БРП и техните най-близки сътрудници, на практика е разгромено ръководството на нелегалната комунистическа партия. По това време, в края на 1942 г., партизанското движение още е в зародиш. Малкото действащи чети рядко надхвърляли десетина души, а въоръжената съпротива продължавала да се характеризира главно с дейността на бойните групи в градовете.
Топорчо и Златната свекърва
В един декемврийски ден, в центъра на София, Делчо Спасов срещнал свой познат от Ихтиман, за когото знаел това-онова от времето, в което работел в пощенската станция на градчето. С няколко разговора трийсетгодишният стажант учител Борис, когото всички наричали Топорчо, успял да убеди Делчо да го приеме в квартирата си. Малко по-късно в нея често започнал да идва и един по-възрастен приятел на ихтиманския даскал – това бил Яким, по прякор Златната свекърва. Квартирата на „Цар Симеон” 161 се превърнала в дядовата ръкавичка за познати и непознати нови и стари приятели на Делчо. Ключов момент било идването на неговия новобранец от Телеграфното училище Любо Дарджиков, по прякор Студента. Яким носил книги на Чудомир, Елин Пелин и Йовков за просвета на чиновническо-учителската компания, която се сплотила още повече с редовните излети до витошките хижи и поляни. В тях участвали и други младежи и девойки от района, които членували в БРП и ремса** или симпатизирали на комунистическите идеи.
Къщата на „Цар Симеон“, в която е била квартирата на Делчо Спасов.
През пролетта на 1943 г. доверието между съквартирантите било изградено и картите били свалени наполовина – оказало се, че Борис, Яким и Любо са активисти на Работническата партия, които освен всичко друго, събирали и средства за изпадналите в беда техни другари и семействата им. Делчо не знаел, че и тримата са нелегални от няколко години, а първите двама са отговорни фактори в Окръжния комитет на партията, които поддържат връзка с бойните групи в селата и горите около София.
Картата на Делчо Спасов за градския транспорт и снмки от по-ведрите години на краткия му живот.
Снимки: Централен държавен архив
Изтормозен от недоимъка, хроничните болести и проблемите със следването за агроном в университета, Делчо затвърдил левите си убеждения и подкрепата за комунистите. Освен това, в квартирата му постоянно се обсъждали най-важните проблеми от вътрешното и международното положение. На масата редовно се намирал и по някой брой на нелегалния вестник „Работническо дело”, който братът на Борис – Славейко Новански вече четири години с успех отпечатвал в таванското помещение на една от кооперациите в центъра на София.
Войнишка фотогарафия на Борис Новански от полицейското му досие и портрет на брат му Славейко (худ. Бранимир Цаков, 1970) от художествената колекцията на Музея на София.
Снимки: Централен държавен архив и Музей за историята на София
Някак неусетно 25-годишният пощенски куриер се ангажирал да помага в търсенето на средства за семействата на убитите, интернирани и затворени дейци на БРП. Разбира се, лесно било да се предположи, че с тези средства ще се закупуват дрехи, обувки и оръжие, както за нелегалните, така и за тези, които са планирали да хванат гората в най-скоро време. Един ден някой предложил да се направи влаков обир и така да се вземат много пари накуп, но Делчо опитал да охлади ентусиазма им. Той им обяснил, че банкнотите в ценнните пощенски пратки обикновено са нови и описани по серии и номера, което ги прави почти негодни за пласиране. Борис и Любо поели ангажимент за тази част от акцията. След неособено дълго умуване стигнали до извода, че вместо да се атакуват охраняваните от полицаи и войници пощенски вагони и купета, е възможно той сам да изнесе ценните пратки.
За опитния конспиратор Борис Новански привличането на пощенски служител в опасната дейност не било новост. През есента на 1942 г. по поръчение на ОК на партията Никола Драганов – Гуджо отмъкнал 80 000 лв. от IV пощенска станция в столицата, в която работел от няколко месеца. Той минал в нелегалност, а след това бил привлечен в бойната група на Славчо Радомирски, която успяла да убие трио прононсирани националсоциалисти – генерал Луков, полковник Пантев, депутата Сотир Янев и полицейския агент-провокатор Кутуза.
Пощенските марки със Делчо Спасов и Никола Драганов са от една серия.
Гибелта на Гуджо в каналите на Перловската река след неуспешното покушение на радио инженера Кулчо Янакиев е намерила място във филма „Черните ангели” (1970). Сценарият е писан по книгата „В името на народа” на Митка Гръбчева – бойна другарка на Драганов. Нито в нея, нито в огромна част от мемоарната литература по темата за въоръжената борба на комунистите има подробности за удара на Делчо Спасов и неговите колеги и приятели.
Големият влаков обир
Крупният обир, най-сериозният организиран от БРП преди да вземе властта и един от най-големите в историята ни изобщо, е повече от подходящ за филмиране. Оказва се, че е той е останал почти неизвестен и информацията за него е оскъдна. Акцията на Делчо Спасов не е описвана подробно в публикуваните спомени след 1944 г., а в антифашистките сборници от този период само е маркирана с по две-три изречения. Ето възстановката за тези драматични събития от полицейските архиви по делото…
Поел ангажимент към новите си другари, които в началото го обвиняват в нерешителност и страхливост, младият куриер започва внимателно да следи за ценни пратки. Такива се появяват в пощата, която приема в понеделник, 14 юни 1943 г. С вечерния влак за Новите земи се изпращат 20 млн. лв. от БНБ, разделени в 20 плика. Парите са за разплащания в клоновете на народната банка в Дедеагач (дн. Алексанруполис) и Ксанти. Това са средства, с които в онези времена човек може да си купи средно голямо индустриално предприятие или ведомствен пенсионен фонд. Огромна сума, натъпкана в тежък чувал.
Делчо се опитва да ги прехвърли в своя багаж още на гара София, но при него постоянно има колеги. В минутите преди влакът да тръгне той все пак успява да се види за малко с Любо Дарджиков, който му дава кураж и му заповядва да слезе с парите в Перник, където ще го чакат техните другари от пощенската станция, които ще бъдат предупредени за идването му по телефона.
Пероните на централна гара София през 40-те години на XX век.
Снимка: Списание „Минало“
В 19,15 влак 706 тръгва по разписание за Дедеагач. За половин час Делчо успява да прехвърли 12 от 20-те пакета в прокъсания си куфар и го завързва го с канап, за да не се разцепи докато го носи. В тези минути колегите му са заети с описването на писмата, колетите и другите обичайни пратки в пощенския вагон. Малко след 21,00 часа влакът спира на гара Перник, където има доста дълъг престой. Пощата е разменена, Делчо слиза на гарата да пие вода и да види дали някой го чака. Перонът е пуст.
Това е последният момент, в който Делчо Спасов е могъл да постави живота си по-високо от задачата на неговите конспиративни приятели от ОК на БРП.
Той се връща в купето и взима куфара, като обяснява на пощальоните и войниците, без да някой да е го е питал за това, че носи багаж на негов колега от Перник и ще слезе, за да му го даде.
Влакът тръгва без него. Макар и на косъм, в центъра на тъмния и непознат град, Делчо успява да се свърже с двама от активистите на БРП в пощата – председателя на местната ремсова организация Нестор Антонов и неговия най-добър приятел телеграфиста Иван Банков, които взимат 10 пакета с обещание да ги предадат на нелегалните от ОК на партията. С останалите два милиона Делчо тръгва по павираното шосе към спяща София.
Един раздрънкан камион с въглища го взима на стоп и към 3 след полунощ го оставя близо до площад „Възраждане”. Това е далеч от квартирата му, но тя и без това вече е опасна за посещение. Делчо се сеща за приятелката на Борис – 22-годишната красавица Елена Аргирова, която живее наблизо; събужда я и успява да й предаде двата пакета.
Макар и по доста импровизиран план и с много перипети, обирът е изпълнен изненадващо добре. Даже нереално успешно.
Гошо Хубавеца
На следващия ден Борис го намира в квартирата на други общи познати, поздравява го за успешното завършване на акцията и през нощта го извежда от София. С тях са Любо и още двама младежи. Делчо обува нов туристически голф, облича зелена алпийска винтяга (промазана ветровка), взима раница, фалшива лична карта и чудесен „Колт” 7,65. След три нощни прехода групата се присъединява към ихтиманската чета „Георги Бенковски”. Партизанското му име е Гошо Хубавеца, за разлика от един мургав боец, на когото викали Гошо Църния. Отрядът бивакува в гората над околийския център и гледа много-много да не се набива в очите на полицията, защото с двайсетина души и петнайсетина пушки и пистолети не е никак боеспособен. Краткият престой на Делчо при шумкарите завършва месец по-късно, когато ги открива цивилна и униформена полиция. Започва престрелка, при която всеки се спасява както може. След като цял ден е без връзка с останалите партизани, той решава да отиде в едно близко и познато нему село – родното Поибрене.
Среща се със старата си леля, която му дава малко храна, а останалото време прекарва сред габерите в околната гора. Родителите му изпращат малко хляб, сирене и риба. Вика зет си, а след това сам отива в селото за да се види със своя кръстник, който според Делчо симпатизира на партията и може да го насочи към някой друг партизански отряд в околността. Освен това от селото има един отдавна нелегален партизански командир – Лука Навущанов, който сигурно би се притекъл на помощ на объркания Спасов.
„Сутринта кръстника ми дойде към 6 ч., обадих му се. Той се много изненада. Попитах го дали би могъл да ме свърже с Лука Навущанов, но отговорът бе, че не знае къде е Луката. Все пак ми обеща да ми послужи като ме свърже с някой друг нелегален. Храна не ми даде. Аз се скрих в бурена, а той отиде към общината, където работел като прислужник (разсилен). Не се мина половин час, когато се видях обкръжен от кмета на селото, общинския полицай и двамата полски пъдари. Отначало имах възможност да стрелям, но не я използвах. Не знаех защо, но сърцето ми не ми даде да стрелям срещу човек, пък бил той за мен и най-опасния противник. По душа не съм борческа натура. Чаках, те се приближиха до мен. Хванаха ме, обискираха ме, вързаха ми ръцете и ме отведоха в общинското управление, където господин кмета състави протокол и бях предаден на полицейските власти”.
Въпросник за установяване на самоличността на Делчо Спасов, попълнен при преместването му в столичната Дирекция на полицията.
Снимка: Централен държавен архив.
Това пише Делчо Спасов в средата на дългите 16 страници показания, дадени в Дирекцията на полицията. Там от един месец са Нестор и Банков, които са заловени в деня след обира. Първо криминалната полиция разбира за вечерното обаждане от София до пощата, а след това случаят е поет от отделение „А“ на Държавна сигурност, чиито шеф Никола Гешев е посветил живота си на преследването на комунистите. В зловещите килии на „Лъвов мост“ с тях са и почти всички партийци и ремсисти от Перник и околията. Десетте милиона са намерени в дупките из нивите, в които са закопани и след описването им са върнати в БНБ.
на 18 юни вестниците „Зора“, „Заря“, „Утро“ и „Мир“ препечатват съобщението на полицията за разкритията по обира на вътрешните си страници, между съветите към лозарите, обявите и програмита на столичните кина и театри.
Снимки: Библиотека на СБЖ
Българската криминална и политическа полиция парадира с усвояването на най-добрите практики за водене на следтсвие от колегите си в Англия, Франция и Австрия, но независимо от това показанията се събират основно с бой. Краката и ръцете на арестанта се връзват, след което коленете се свиват към главата под китките, а в тях се промушва лост или пушка. Човекът-прилеп се провесва между два стола и по вирнатите му ходила един или двама биячи на почивки започват да нанасят удари с гумена палка или тояжка. Мнозина проговарят, малцина устояват. Част от комунистите, които са били подложени на подобно следствие, пренасят тази практика и в дейността на милицията – биещето сърце на новата власт. В първите години след 9 септември именно тези побоища са най-масовият метод за терор, който комунистическата власт използва срещу всички истински или мними противници на режима, които попадат из мазетата на милицията и килиите на ДС…
Да се върнем на големия влаков обир. На практика той е разкрит още на другия ден, а подробностите за организацията му и имената на все още издирваните лица са публикувани в пресата три дни по-късно. В средата на юли е заловен Делчо Спасов. Краткият процес започва през септември. Делото на Софийския военно полеви съд, както и онова срещу Трайчо Костов, Антон Иванов и Никола Вапцаров, се гледа в една от залите на… Държавното телеграфо-пощенско училище. То се намира до Централния затвор, в който са преместени подсъдимите. Голяма част от тях са възпитаници именно на това училище, което ги е направило колеги в пощите, а след това и съратници в борбата им. Кръгът се затваря.
Пощенските марки с останалите участници в обира и полицейска снимка на убития Любо Дарджиков.
Присъдите по „Наказателно дело 1080 от 1943 г. заведено против Делчо Спасов и др. по чл. 16 и др. от ЗЗЗД” са произнесени на 7 октомври 1943 г. Спасов, Антонов и Банков са осъдени на смърт чрез разстрел, много от другите обвиняеми на различни срокове затвор, неколцина са оправдани. Основната причина за трите най-тежки присъди са новите, по-строги промени в Закона за защита на държавата, според които организирането, ръководенето или членуването в забранената БРП и нейните поделения, след като те са прибегнали до използването на терор, се наказва със смърт. Присъдата се мотивира с това, че парите са предназначени за подпомагане „на нелегалната БКП в борбата й за крайната цел, която си е поставила, а именно насислственото завземане на властта и налагане на съветски строй в страната”. Утежняващо обстоятелство е и това, че и тримата са служители на пощите във военно време. Те са разстреляни на 2 ноември 1943 г. в Гарнизонното стрелбище в София. Последната молба на Спасов, записана в протокола за изпълнение на присъдите, е часовникът, дрехите и туристическите му обувки да бъдат предадени на баща му, който е интерниран в село Бяга, Пещерско.
Двата милиона и Хубавата Елена
Извършителят на обира и главните укриватели на парите са заловени, осъдени и разстреляни. Какво обаче се случва с останалите.
Стоян Нешев (Златната свекърва, Яким) не е обвиняем по делото и преди да бъде арестуван успява да изпрати строителния работник Славчо Стаменов от село Бохова да организира партизанска чета около планинското село Кална, на старата граница с Югославия. Само за няколко месеца, с подкрепата на югославските партизани и спуснато от британците оръжие, Славчо и неговият приятел Денчо Знеполски създават най-успешното, активно и боеспособно партизанско формирование в страната – Трънския партизански отряд.
Именно към него Борис Новански успява да изпрати своята приятелка Елена Аргирова. За краткия си престой при шумците тя успява да спечели сърцето на командира Славчо, но при акция в село Милославци е заловена с още една партизанка, убита на другия ден. Елена е спасена с обаждане по телефона на министъра на вътрешните работи Петър Габровски, който е помолен за това от личния си шофьор. Това е Димитър Аргиров – бащата на Елена, под чиито покрив тя повече от година активно подпомага РМС и дейците на ОК на партията. С две присъди, една от които смъртна, тя дочаква Девети септември под личното попечителство на областния полицейски управител на Кюстендил. След Девети тя се опитва да помогне на изпадналата в крайна нужда съпруга на полицейския шеф, който успял да избяга с германците в Австрия. Молбата по въпроса, която тя пише до овластения главорез Мирчо Спасов остава без последствие.
След това Елена се омъжва за генерал Руси Христозов, бивш инструктор на ЦК и партизанин в отряда на Славчо Трънски, който първо става шеф на милицията, а след това и министър на вътрешните работи. За таланта и усърдието си в борбата с противниците на новата власт той си спечелва прозвището Червения Гешев. Негов шофьор в тези години е… Димитър Аргиров. През 1951 г. Елена Аргирова – Христозова изпада в немилост и за кратко е арестувана, но не е пратена в лагер за разлика от партизанските командири Славчо и Денчо. Неколцина стари бойни другари пишат доноси срещу нея, в които основно място заема връзката й със Славчо Трънски, както и съмненията за колаборация с полицията по време на престоя й в ареста до 9 септември.
На 8. IX. 1944 г. Червената армия минава Дунава, а ден по-късно ОФ взима властта. В дясно виждате как Трънския партизански отряд навлиза в Кюстендил.
Снимка: lostbulgaria.com
Все пак Елена и Руси Христозови излизат сухи от гонението на врага с партиен билет и дъги години вярно работят за новата власт – тя в системата на ДС, а той в различни стопански обединения. Малко след 10 ноември 1989 г. популярният журналист от вестник „Труд” Георги Тамбуев ги открива болни и стари, но с ума си, в столичния им апартамент. В интервюто с тях темата за обира, парите и случилото се в отряда не е зачекната.
Oтличникът на Свищовската търговска гимназия Борис Новански, който е работил като застрахователен агент, но не и като учител, е убит заедно с още един нелегален. Това става при престрелка пред сградата на моторизираната полиция (тогавашния КАТ) на ул. „Оборище” на 18 юли 1943 г. Полицаят, който спира облечените като туристи мъже е застрелян от Топорчо. Брат му Славейко пада в засада, която цивилни агенти му устройват в една софийска работилница на 13 март 1944 г. Така трима братя Новански загиват като активисти на БРП – най-големият е убит през 20-те години. Четвъртият доживява до 9 септември в селището за държавна сигурност (концлагер с лек режим) „Кръсто поле”, Ксантийско. Все пак Славейко успява да предаде 400 000 лв. от обира на евакуираната в село Горна Малина своя укривателка Елинка Христова. Парите са намерени при блокада и арести на комунисти и ремсисти от селото (продоволствена база на отряда „Чавдар”) на 6 април 1944 г. Сред задържаните бил и някой си Григор Стоичков, който ще се превърне в един от най-приближените и доверени хора на Тодор Живков.
Основният двигател на обира – 24-годишният Любомир Дарджиков е от тези, които не дочакват идването на Червената армия, за да се качат на социалния асансьор. Уволнен от пощите за комунистическа агитация, той все пак се записва в Университета и изкарва два семестетъра. С прякора си Студента той влиза като нелегален в квартирата на „Цар Симеон“, от която дейно помага на ОК на партията. Първо събира и разпределя печатни материали, дрехи и оръжие за нуждите на нелегалната борба, а след това дава идеята и помага за организацията на влаковия обир. От София бяга към ихтиманския партизански отряд, а след разбиването му се укрива в близост до родното си село Лесичово, Пазардишко. Там е намерен и убит от контрачетници на 5 септември 1943 г.
Дълго време след това банкноти от двата милиона се намират тук-там из страната. След разгрома на половината от Трънския отряд (Втора софийска народоосвободителна бригада) при село Батулия на 23 май 1944 г., в някои от убитите висши партийни функционери са намерени по 30 – 40 000 лв. Съдбата на повече от 1 млн. лв. от големия влаков обир остава неизвестна.
Епилог
След 9 септември 1944 г. кръстникът на Делчо Спасов, който го предава на властите, е съден от Народния съд. Години по-късно родителите на част от убитите пощенци искат удостоверения от архивите на ДС и милицията, с които да кандидатстват за отпускане на народни пенсии. Мнозина от лежалите по затвора перничани, които са познавали укривателите на парите, си спечелват званието и привилегиите на активните борци против фашизма и капитализма. В Ихтиман кръщават ТКЗС-то си „Братя Новански”, а кооперацията за работно облекло и до днес носи името на Делчо Спасов. През зимата и лятото на 1943 г. Червената армия печели стратегическите битки при Сталинград и Курск, които окончателно обръщат хода на войната в полза на СССР, а през юли съюзниците правят десант в Сицилия. Докато тече процесът срещу Делчо Спасов умира цар Борис III. Присъдата му е произнесена в името на престолонаследника Симеон II, нанесено с коректор върху бланката на военно-полевия съд.
До края на 1943 г. София ще изтърпи първите сериозни англо-американски бомбардировки, а в Техеран тримата големи ще направят важна крачка към уреждането на следвоенната подялба на света. Разрушаването на столицата, мобилиазцията на партийните активисти за масовизиране на партизанските отряди, създаването на жандармерията, раздаването на парични награди за заловени и убити нелегални, а с това и кървавата подготовка за Вартоломеевите нощи след 9 септември предстоят през жестоката и съдбоносна 1944 г.
Драго Панков
Източник: offnews
