Любка Пъкова
Вчера вечерта за пръв път след двадесет години се прибрах и гледах мач. Не беше нещо организирано, нямах компания, аз просто изпитвах нужда да гледам този мач. И за пръв път след двадесет години усетих същото вълнение. Усетих и нещо различно. Стадион, който се пръска по шевовете, хореография, един орел, който лети над терена и ангелския глас на малкото момиче, което изпълнява химна. И една невероятна публика, която пее с него. Признавам си, пуснах една сълзичка. Заради усещането. Ние пак сме заедно, нас пак нещо ни обединява и това е прекрасно… и си заслужава сълзата. Загубихме мача. Но някак не съм разочарована. Вчера за пръв път, след двадесет години видях българи да подкрепят своя отбор дори, когато губи. За пръв път чух журналисти, които признават постигнатото и не критикарстват злорадо, видях треньор с поглед към бъдещето, видях вяра и плам. И съм горда. Крайно време беше, трябваше да се случи! Трябваше да пораснем. Да, не успяхме, но толкова ни били силите. Да приемем загубата, да признаем постигнатото и да продължим да се борим. Всички! Заедно! Защото това е най-важното – да сме заедно. А този мач се случи в момент, в който всякакви знайни и незнайни наши недостойни сънародници ни облъчват с тезата колко сме разединени. И именно този мач ни доказва колко не сме! Забелязахте ли, малко по-нагоре написах, че българите подкрепят своя отбор. Своя! Да, в този мач ние подкрепяхме един клуб сякаш е нашия национален отбор. Защото имаме нужда. От достойнство, от смелост и най-вече от обща кауза. Дано някой и извън футболния свят прозре това. А на отбора пожелавам дръзко да продължава да се изправя срещу големите. Все пак Давид е победил Голиат.
--> 
