За пътуването, срещите, предизвикателствата. За „Ел Камино“. Едно интервю на панагюрката Мария Петришка пред Радио „Фокус“.
Векове наред поклонници изминават прочутия маршрут през Северна Испания, наричан Камино, до Сантяго де Компостела. Ел Камино започва във Франция, изкачва Пиренеите и върви от изток на запад по тях през цяла Северна Испания, докато стигне до прочутата катедрала „Сантяго де Компостела. Самият път е около 800 километра, като се смята, че пътят върви под проекцията на Млечния път. Свещеният път може да се мине пеша, с велосипед или на кон. Мария Петришка от Панагюрище измина един от най-живописните маршрути в Европа – пътя на познанието Ел Камино в Испания. С какви подбуди тръгна по прашните пътища на Ел Камино, какви предизвикателства срещна по пътя си и намери ли удовлетворението от това, което научи за себе си в края на пътя попитахме самата нея.
Фокус: С какви подбуди бяха да тръгнете по пътя на себепознанието Ел Камино в Испания?
Мария Петришка: Моята подбуда, освен предизвикателството като туристически маршрут, бе и пътят към себе си. В днешно време хората губят себе си някъде по пътя между многото пари, лъскавите коли и огромните къщи и любовта. И това беше едно от моите предизвикателства.
Фокус: Може ли човек да намери себе си по прашните пътища? Тогава ли човек калява характера си и се преоткрива?
Мария Петришка: Бих могла да кажа „да“, защото прашните пътища те карат да се върнеш към твоето истинско аз, те те връщат към детството, към едни щастливи моменти, връщат те към красотата на живота и малките неща и към безрезервния авантюризъм. Връщат те не само към себе си, към приятните емоции, които човек е изживял, но помагат да преоткриеш и изгубената част от себе си. Да забележиш това, което ти липсва в момента, къде си го изгубил по пътя и как да го върнеш в живота си отново.
Фокус: Знаем, че целият път е изпъстрен с предизвикателства и от материален характер, и от духовен. През целите тези 800 км наложи ли ви се да викате неволята за нещо?
Мария Петришка: Не, това е един туристически маршрут, който вече е комерсиализиран и много уреден. Срещите с пилигримите са от бар на бар, където можеш да пийнеш сок и да изядеш по един кроасан и от тази гледна точка нямахме предизвикателства относно храна и условия за настаняване.
Фокус: Освен духовната ви подготовка да тръгнете, необходими ли ви бе и физическа подготовка, за да се превърнете в истински пилигрим?
Мария Петришка: Четох много как хората се подготвят предварително за пътя Ел Камино. Не успях обаче да направя нищо, освен ежедневните си физически занимания по йога, кросчета на стадиона и походите в планината.
Фокус: Един чифт обувки стигнаха ли ви – нали това е метафората на този път?
Мария Петришка: Да, много чифтове обувки висят по дървета по целия път. През цялото време не усещах, че имах обувки на краката си, все едно имах духовни криле.
Фокус: Какви хора срещнахте по пътя си? Какви бяха хората, тръгнали към себепознанието си?
Мария Петришка: Много шарен свят видях. Едно от най-вълнуващите и инитересни срещи бе с Ким, драматург от Япония, тръгнал да пише книга за пътя Ел Камино. Седеше от бар на бар, и записваше историите и подбудите на хората. Срещнахме всякакви хора: от Мексико, Корея, Индонезия, Бразилия, Германия, Франция и, разбира се много испанци. Имаше хора от целия свят и всеки беше тръгнал заради своята лична причина да измине Камино.
Фокус: Вие накрая успяхте ли да осъществите своята лична причина да сте на финалната точка на този път?
Мария Петришка: Причина да съм там нямах, по-скоро имах търсения. Мога да кажа, че на този етап съм приключила с търсенията си. Но със сигурност ще извървя този път отново, защото това е път, който дава духовни крила, който ти помага да преоткриеш света не само в неговата физическа същност, но отваря и енергийни нива. Ще повторя пътуването по Ел Камино, защото го искам.
Фокус: Последната точка – катедралата в Сантяго де Компостела како усещане ви донесе?
Мария Петришка: Катедралата в Сантяго де Компостела е финалната точка. Там е Пилигримския офис, от където получаваш личната Компостела, че вече си пилигрим. За мен това не беше обаче финалната точка – тя беше на 4-5 км преди Сантяго, на едно възвишение, което се нарича Възвишението на радостта, т.е Очакването, че това нещо ще се случи, че ще видиш Сантяго. Когато видях от върха Сантяго, изпитах тази радост, за която всички говорят.
Фокус: Успяхте ли да си вземете нещо, чисто материално по пътя, което да ви напомня за пътя, който сте изминали?
Мария Петришка: Не, не взех нито един от знаците на пилигримите, каквато е мидата например, която си вземат всички пилигрими. От самото началото не исках да си взема нищо, защото знаех, че ще се върна отново и ще намеря нещо свое. Оставих от себе си мощни черти от характера, които исках да туширам. В момента, в който стъпих на пътя, аз имах чувството, че съм вървяла по този път. Испанският език ми звучеше като роден език, не разбирах нищо, но усещах смисъла.
Фокус: Смятате ли, че удовлетворението от този път идва от това, че той е твърде дълъг и човек има възможност да остане насаме със себе си?
Мария Петришка: Ние изминахме общо 320 км от целия маршрут, който е 790 км. Изминаването им ни даде усещането за част от пилигримското общество и от неговата енергия.
Фокус: Какъв е образът на съвременния пилигрим?
Мария Петришка: Гледайки сянката си, през цялото време аз изглеждах като един същински пилигрим – със шапка на главата, с широки дрехи и раница на гърба, която отразявайки се, ми изглеждаше по-голяма, отколкото е в действителност. Съвременният пилигрим е улеснен откъм всичко. Първият паметник на пилигрим, който видяхме, бе на мъж, облачен във вълнени дрехи, с палто,превързан с кожени колани и на гърба си носеше куфар. Това е истинският пилигрим.
