Моника Димитрова и любовта към фотографията

Моника Димитрова е на 21 години, но вече знае какво иска от живота – радва се на всеки детайл, а и все пак това и е работата …

Здравей Моника, като за начало би ли разказа на читателите ни с какво се занимаваш?

Занимавам се сериозно с фотография и бих искала хобито ми да прерастне в професия за в бъдеще, но вярвам, че това няма да бъде толкова лесно.

Защо обичаш професията си и с както те дарява тя?

 Фотографията е част от живота ми от близо 4 години. Страстта ми към нея се зароди съвсем неочаквано, но прерасна във нещо изключително важно с времето – чрез нея разказвам онова, което не мога да побера в думи. Понякога те просто не стигат, а друг път често изкривяват онова, което искаме да разкажем. Както за всяко друго нещо в живота ни, така и тази моя мечта изисква усилия и постоянство. Рядко заснемам други хора или пейзажи – обект пред моя обектив съм самата аз и онова, което искам да изкажа посредством детайл, цветове и композиция. Фотографията ме дарява с ужасно много, но най-важното, което получавам от нея е възможността да говоря. Смятам, че най-страшното нещо в живота на човек е онова, което премълчава. То те прави затворник зад бариери, които поставяш сам пред себе си.

Защо избра точно тази сфера?

Фотоапаратът е притежание, което е истинско богатство – в ръцете си държиш малка машинка на времето – с нея капсулираш вечност, откъсваш от забравата момент и трайно го правиш непреходен. Ставаш вълшебник, въпреки факта, че си просто човек.

За моите близки и познати любовта ми към фотоапарата бе изненадваща в началото, тъй като сред тях не е имало някой с подобен интерес.

Не мисля,че аз бях тази, която избрах фотоапарата. По- скоро той избра мен.Станахме неразделни приятели. На него можех да разкажа всичко. Поглъщаше историите ми и заедно сътворявахме разказ в картини. Разбира се, имало е и периоди, в които просто нямах какво да му споделя. Той добре знаеше,че случи ли се нещо – пръв щеше да разбере за него. Понякога не разговаряхме с месеци, друг път – дните в календара сякаш не бяха достатъчни, за да му споделя всичко. Той ми даваше удобството да вярвам, че с натискане на копчето за заснемане всяка емоция, която проправяше свой път навън, е вече на свобода. ”Щрак … И вече гордо си заявил – Аз съм тук.” Сега, когато вече съм на 21, все още мечтая така, както правех и преди години. Точно тези неща ме накараха да избера тази сфера.

Ти си на тази крехка възраст, а вече си имала собствени изложби?

 Започнах да се убеждавам,че с времето човек може да съхрани детето в себе си, стига да съумее да го предпази от тежката реалност, която ни сграбчва грубо за яките всеки ден. Възможностите за участието ми във фотографски изложби, разкрили се пред мен, бяха едни от най-прекрасните усещания, които съм изпитвала. Изложенията са възможност да отвориш вратичката към душевността си и да поканиш всеки, който не се страхува да премине през това, което сам си преживял. Сякаш някой слага твоят чифт очи и започва да разглежда света по начина, по който ти самият го правиш.

Какво би посъветвала нашите читатели?

 Това, което искам да посъветвам читателите ви е да пазят с цената на всичко онова, в което вярват. Дано съумеят да съхранят светлината в моменти, когато даже я няма. Защото тя ни дава успокоение, топлина и разбира се … възможност за… снимка.

Моника е един наистина приятен ,млад човек, който може да ни служи единствено за пример, защото тя потвърждава колко важно е да откриеш себе си, а в същото време да останеш верен на сърцето и душата си.

Източник: wishbox.org

Автор: Стоян Иванов