Официалната история на Българската православна църква започва с покръстването на българите от княз Борис през 864 година. През следващите пет години той предприема активни опити да устрои самостоятелна българска църква.
На 4 март 870 година, източните патриаршии дават право на българите да имат своя архиепископия. Пръв български архиепископ станал Йосиф (Стефан).
Появата на самостоятелна българска църква минава през дългия път на повсеместно разпространение на християнската вяра сред българите, строеж на храмове, създаване на епископски средища.
Решаващо въздействие за укрепване позициите на Българската църква има нейната „национализация“ след 885 година, когато учениците на Св.Св. Кирил и Методий въвеждат богослужение на старобългарски език.
След провалилия се опит на княз Владимир да възстанови езичеството, църквата влиза в нов етап на възходящо развитие. Престолът на архиепископа се премества от Плиска в новата столица Преслав.
При царете Симеон и Петър, църквата има трайно въздействие върху всекидневния живот на българина и върху политическото поведение на владетелите. Появяват се нови епископии, силно нараства броят на манастирите в градовете и извън тях.
Укрепва вътрешната автономия на Българската православна църква и нейният международен авторитет. Белег на зрялост на християнската култура и църква е появата на първите български светци Йоан – архиепископ и Йоан Рилски.
