На заем от „Стандарт“: Пот, глад и смях за 100 г. живот

Да духнеш свещичките "100" на тортата звучи като илюзия, нали? Като че ли започнахме да приемаме за нормално да си отидем от този свят между 60 и 70 г. – заради болести, стрес и нелек живот. Хубаво е, че все още има българи, които да ни покажат, че животът може да бъде и друг – два пъти по дълъг. Българи, родени и живели по времето, когато електрическата крушка е била лукс, а смартфоните и таблетите са били все още на космически години разстояние. По последния данни на територията на България живеят приблизително 630 души, отпразнували стотния си рожден ден. "Стандарт" опита да разгадае тайната на дълголетието, срещайки са се с 10 от нашенците в "Клуб 100+". Отговорът на въпроса "Как да живеем поне век?" звучи леко банално, но много логично –

работа, движение, хубава храна

и живот, споделен само с добри и стойностни хора. Колкото и да се оплакваме от тежките си работни дни в наше време, голяма част от българите столетници вярват, че именно дългогодишният къртовски труд от тъмно до тъмно на нивата им е помогнал да достигнат до тази преклонна възраст. "От работа гърбав се не става", казва 104-годишната баба Матена от с. Ламбух, Ивайловград.

Мантрите колко е важно да не пушим и да се храним здравословно може и да са клише, но са истина, показа "разследването" на "Стандарт". Българите в "Клуб 100+" са категорични – яж, за да живееш, а не обратното. "Закуската хапни сам, обяда сподели с приятел, а вечерята дай на врага" – това е девизът на Тома Чолаков, който благодарение на това, че никога не е бил лаком, е доживял своя 101-ви рожден ден.

За да имаш дълъг и щастлив живот, оказва се, е важно да си намериш добра среда. "Винаги съм бил

не просто с хора, а човеци – истински, хубави

споделя бай Асен на 103 г. от София. Той казва, че най-хубавият живот е този, който е споделен само от верни близки и приятели.

И накрая, но не на последно място – генът също играе своята важна роля. Трябва да ти е заложено, както се казва. В село Оборище, на 10 км от Панагюрище, живеят 2 сестри – едната е на 105 г., а другата – на 102. Третата им сестра, която била близначка на по-възрастната, починала 1 месец преди да навърши 100. Техните родители също били дълголетници – баща им издъхнал на 99 г., майка им – на 96. Рецептата и на тяхното семейство е – много движение, храна, богата на фибри, и минимум стрес. Е, и лъжичка мед дневно, която да държи болестите далеч.

Бай Асен работил до 90 г.

За 2 г. погребал цялата си рода, останали само правнучка му и дъщеря й

Ако ми разреши природата, през август ще стана на 104" – така започва разказът за живота си Асен Костов. Бай Асен е роден на 27 август 1910 г. в с. Косово, Кюстендилско. Там живее до 13-годишен, след което се мести в София, където баща му започнал работа във военния арсенал, а той записал да учи в занаятчийското училище. "Всичко съм работил, само не и директор", смее се столетникът. Крадец и лъжец обаче никога не е бил. Споделя, че това му е клетва от майка му – никога да не краде и да не лъже. "Не можах да следвам не защото не бях годен, ами баща ми нямаше пари да ме издържа. Записвах се някъде, започвах и когато дойдеше време да се плаща, нямах пари и трябваше да се откажа", разказва бай Асен. Тогава решил, че друго освен работник от него няма да стане. Станал чирак в шивашка работилница, колкото да изкарва пари за хляб. "За щастие занаятът ми се удаде. И така основната ми работа до 9 септември беше шивач. Имахме с един приятел работилница в центъра на София и добре работихме заедно", спомня си Костов.

Член е на Социалистическата партия, откак се помни

След 44-а получава работа в едно стъкларско предприятие, което да организира. "От партията ми казаха да отида за ръководител. Аз обаче се притеснявах, че не знам нищо за стъкла. И там ме направиха партиен секретар. Под мое ръководство от 36 предприятието стана 306 човека", горд е дядо Асен. Там е до 1971 г., когато се пенсионира. Оказва се обаче, че да стои вкъщи без работа не е за него. И въпреки че тогава преди 89-а не е прието пенсионерите да работят, с връзки успява да си намери място. 19 г. се труди след пенсия. "На 90 г. още бях работник. Но като дойде демокрацията и се завъртя въртележката, нямаше вече работа за мен и си останах вкъщи", спомня си 103-годишният мъж.

На въпроса как е стигнал до тези години, бай Асен отговаря: "Винаги съм гледал да съм с добри приятели, да не съм в лоша среда". Толкова години е останал жив и здрав и благодарение на туризма. От 100-те национални обекта е обиколил 99.

Само на връх Ботев не можах да се кача

ама не защото не исках, а не стана организацията. Цял живот гледам да съм по Балкана", разказва с усмивка бай Асен.

Цигарите и алкохолът не го влекат. "Винаги съм имал много приятели – пушачи и непушачи, пиячи и такива, който не близваха алкохол. Аз в живота си съм запалил всичко на всичко една цигара, открадната от кутията на баща ми. Дори не я бях откраднал аз, а мой братовчед, който живееше тогава у нас", споделя дядо Асен.

Най-голямата болка на столетника е, че е загубил цялото си семейство за много кратко време. Пръв умира внукът му – на 33 г. от инсулт. "След него, като тръгна, за 2 г. направих 10 погребения. Братята ми, снаха ми, жена ми и двете ми дъщери", спомня си с мъка дядо Асен. Казва, че това му било работата – да изпраща близките си на оня свят. Негова кръв остава само едно невръстно момиченце – правнучка. Сега, след толкова години, бай Асен живее с нея и семейството й. И така, в големия му апартамент, където 7 г. е бил сам-самичък, сега се чува радостен детски смях – на праправнучката му, която днес е на 3 годинки. "Не е работа да се живее сам. Животът е достатъчно труден, че да го живеем по сами. През деня хубаво – приятели, съседи, излезеш да разходиш, пък поприказваш с някого.

Вечер обаче е голяма страхотия да си самичък

казва Асен Костов.

За толкова години бай Асен е видял много, но казва, че най-спокоен и най-продуктивен живот е живял по времето на бай Тошо. "С него не се познавам, обаче добре ръководеше и работа имаше за всички. Уважаваха се хората, уважаваха си и труда", казва дядо Асен. Сега казва, че пак е спокоен. Всеки ден – сутрин и следобед, задължително се разхожда. Хапчета не пие, само аспирин. "Имах аритмия, обаче с ходенето из планините я излекувах. По едно време пиех и хапчета за кръвно, но вече и от тях нямам нужда", споделя бай Асен. От храната гледа само сладкото да ограничава – по препоръка на личната си лекарка, при която се представя всеки месец. "Тя все се смее: Бай Асене до 120 г. все ще идеш при мене", разказва столетникът.

Дядо Илчо младее с плодова вечеря

Новините, футболът и разходките го държат във форма

Една от най-харизматичните личности в Симеоновград e Илчо Дамаков. Хората го уважават и тачат не само заради достолепието му, но и заради благия характер и искрите в очите му. Макар тези дни 100-те лета да легнаха на плещите на дядо Илчо, човек не може да му ги припише с лека ръка. Като швейцарски часовник, до смразяваща точност, и до днес цитира всяка важна дата в живота си, без да се замисли. Разказва, че е дошъл в града от с. Тянево. Хлапашките си години свързва винаги и с баба си, която се грижила за децата в къщата и прилагала малки хитрости, за да усмири осемте палавници, вземат ли да буйстват много. Събирала внуците, правила им попара с вино и малко вода в общата огромна дървена чиния и всички тутакси се кротвали.

Едва 13-годишен хванал занаят при един от най-големите майстори обущари на Симеоновград, тогава с името Търново-Сеймен, Величко Гишев. В живота си обаче е имал и други професии – сарач, кръчмар, дори фурнаджия. Днес му е мъчно, защото вижда, че занаятите малко по-малко умират. Питаш ли го за преживяното на фронта пък, дядо Илчо може да разказва с часове. За това време споделя, че е било най-трудното в 100-годишния му живот. Като свързочник на батальона воюва на фронта в Унгария, стига до Австрия. Спомня си, че на позиция за първи път неговата част излиза навръх Никулден. И до днес се интересува от политиката не само у нас, но и по света. Освен че следи новините, най-често дистанционното му щрака по спортните канали заради страстта му към футбола. Затова и в Симеоновград има приказка: "Мач без рефер може да започне, но без дядо Илчо – не!". Любимият му отбор е "Левски" и откакто се помни, е фен на сините. Да походи в хубаво време не пропуска, а при всяко прибиране вкъщи по навик мери кръвното и пулса си. "140/70 – кръвно и пулс 60 на 100 г. си е направо космонавтска работа", казва синът на Илчо – Тенчо. Столетникът разказва, че дължи добрия си външен вид на плодовете. Повече от 15 г. си прави обилна закуска, доволен обяд, задължително придружен с чаша от любимия му пелин, веднъж на ден яде и кисело мляко, а за вечеря на масата слага единствено и само плодове. Споделя, че за нищо в живота си не съжалява, само за това, че му е малка фамилията. Отгледал е един син, има внук и правнук на 16 г. Доволен е обаче, че наследниците му да един са сериозни хора и им пожелава дълголетие като своето.

Баба Врачана проходи на век

Не преяждай и не завиждай е рецептата на шивачката

Няма грешка – най-старата жителка на Лом – г-жа Врачана Атанасова, навърши на 31 януари 101 г. "Дай Боже всекиму", желае на всеки, който я пита за годините й, столетницата. В 102-рата си година е жизнена, весела, общителна. Разказва житието си и си пожелава още години живот. Защото, той, пустият, е много мил, казва Врачана. Родена е през 1913-а в село Медковец. Още дете се научила на тежък селски труд на нивите и в къщи. От тези години помни Септемврийското въстание и обесения легендарен поп Андрей. Цялото село изкарали да го види провиснал за назидание. На нея й било много мъчно, защото учила и играела с децата му на улицата до тях. После я пратили в Лом да учи шивашки занаят. Попивала всичко от майсторката и бързо си взела хляба в ръце. Станала гражданка. В Лом срещнала голямата любов, създали семейство и две дъщери. Помни и бомбите по време на Втората световна война. Тогава с мъжа й се криели в лозята извън града.

Когато я питат как, бабо Врачано, си доживяла до 100, отговаря – с доброта. "Никога не съм завиждала на другите, не съм им се ядосвала", казва столетницата. От родителите си свикнала на спокойствие у дома – никога не чула баща й да повиши глас на майка и. Така живяла и със съпруга си. На въпроса какво яде, от какво се ограничава, Врачана се смее от душа. "Как така човек ще се ограничава от нещо?", недоумява тя. Храни се с всичко, което й се услажда. Но има едно правило, което спазва, откакто се помни – не преяжда. "Залък да остане, не го хапва, ако се чувства сита", обяснява дъщеря й Ива, която се грижи за нея.

На стари години госпожа Врачана се прочу със… счупен крак. В края на ноември м.г. паднала. Трябвало да й се направи операция, но първият лекар казал, че на 100 г. и 10 месеца няма шанс за възстановяване. В болницата на града обаче се намерил ортопед – д-р Красимир Кръстев, който се наел да й постави имплант. Операцията излязла успешна и само след месец възрастната жена отново станала накрак. Дори не се залежала, проходила със столче и за 101-ия си рожден ден стояла до тортата.

Баба Врачана се радва на двете си дъщери, на двама внуци и двама правнуци. И те й се радват като на дете. От новата година живее с очакването на щастливо събитие – раждането на първото й праправнуче.

Горанка до днес копае

Винцето дава кръв, казва дълголетницата

В края на ноември м.г. Горанка Янчева от село Долна Рикса, Монтанско, навърши 100 г. Кметът Митко Велков превърна стотния й рожден ден в общоселски празник. В салона се събраха много хора на веселба, имаше и музика, повикана от града. Бабата седна най-отпред и се чудеше какво става. "Почитаме те", на висок глас до ухото й обясняваше кметът.

Баба Горанка е изживяла столетието си с много труд. Откак се помни, все е по нивите. Като млада – по своите, а след това – на ТКЗС-то. Кърският труд не я уморявал. До ден днешен тя сама си копае градинката. Сади си лук и домати. Тя така знае – човек се храни с това, което сам си отгледа. Обича да готви и шета. И досега близките й харесват нейните манджи. Те са от едновремешната кухня, приготвят се без много съставки, но с подправки, набрани от градината. Затова ухаят на зелено, свежо, вкусни са. Неслучайно кметът Митко Велков избра за юбилея да й подари тенджера: "Знам, бабо Горанке, че този подарък ще те зарадва най-много". И не сбърка – достолепната жена огледа новия съд изпитателно от всички страни и се усмихна. Хареса й.

Баба Горанка е дъщеря на дълголетници. Самата тя не е спазвала съвети за дълъг живот. Живяла е както й се харесва. Хапвала е от всичко, но с мярка. И сега не се отказва от месцето, от лютото. Зиме пие по чаша вино на обяд, лете – бира. "Винцето дава кръв", обяснява философията си тя. Баба Горанка се радва на 4 внуци, 8 правнуци. А тортата с надпис "100" духна заедно с праправнучката си Ния.

И на 104 Матена вари шипковина

През 1913 г. майка й я скрила от турците в хралупа

Един от най-възрастните жители в Южна България живее в Ивайловградското село Ламбух. На 13 януари рожденичката посрещна своите гости в добро здраве и настроение навръх 104-ата си годишнина. Всеки в района сочи баба Матена Зокова като един от най-ярките образи и като пример за подражание. Усмихнатата столетница е прочута с виното от шипки, което прави по стара рецепта. Еликсирът й е известен още като шипковина. Допреди година баба Матена не вдигаше гръб от зеленчуковата си градина, но тази пролет е посадила в дворчето на малката си къщурка основно цветя, защото годинките вече много й натежали и лекарят й препоръчал на тази възраст повече почивка и по-малко работа. "От работа гърбав се не става", казва баба Матена и затова е боднала тук-таме малко чесънче, малко лук и малко марулка.

Баба Матена е родена в Голям Дервент. Дядо й, чичо й и баща й построили голяма къща там с намерението да живеят заедно в нея. В къщата обаче живели само 3 г. По време на събитията от 1913 г. турците изгорили дома им. В размирните времена през втората Балканска война семейството станало част от похода на тракийските бежанците. При бягството, виждайки, че турците ги настигат, майката на невръстната 3-годишна Матена я оставила за нощ в хралупа и се скрила в храстите с по-голямото си момче. Така се спасили и стигнали до Ламбух. Където Матена останала завинаги.

Баба Карамфила чака 111-и рожден ден

Преборила туберкулозата с 5 кг чесън, веднъж седмично задължително гладува

Да живееш в хармония със себе си и околните е рецептата за дълголетие на 110-годишната баба Карамфила от русенското село Николово. Дълголетницата е майка на 6 деца – трима синове и три дъщери, има 11 внуци и много правнуци. Най-възрастната жителка на Русенска област е родена на 4 септември през далечната 1903 г. в село Фролош, Кюстендилско, откъдето е родът на премиера Пламен Орешарски. След като се задомява, се изселва с новото си семейство в Силистренския край. През 1966 г. синът й Иван обаче купува къща в Николово и кани майка си да живее край Русе.

Пред внуците баба Карамфила обича да се връща в спомените от своята младост, която никак не била лека. Денят й минавал в работа на полето и грижа за многобройната си челяд и за децата на своя брат, които

отрано останали сирачета

разказват близки на дълголетницата. Въпреки предизвикателствата на живота Карамфила Стоянова винаги е приемала с усмивка ежедневните радости и грижи.

Друга тайна за издръжливостта на столетницата е железният й режим, спазван през годините. Освен че става рано и не стои без работа, един ден в седмицата Карамфила е на диета. Не слага в устата си никаква храна, а пие само вода, за да пречисти стомаха. Близките й издават, че възрастната жена през целия си живот не е била придирчива към храната, но най-обича мляко и сирене или постни блюда. В Николово са убедени, че старт към вековната възраст на баба Карамфила са дали и 5-те килограма чесън, които жената погълнала за месец. Това се случило през 50-те години на миналия век, когато Карамфила Стоянова заболяла от туберкулоза. След поредица от неуспешни лечения докторите я отписали от живот, а жената трябвало да обикаля болници и санаториуми в страната. Така попаднала на поредното лечение в Силистренския край, където по препоръка на тамошни лекари Карамфила изяла 5 кг чесън по време на едномесечния си престой в отделението за белодробни болести. Оттогава в селото на възрастната жена преразказват историята за лечебната сила на чесъна, която трепе болести.

Плетенето пък дълги години е любимо занимание на 110-годишната баба, която доскоро сръчно замятала куките. Баба Карамфила

обича да гледа и телевизия

– от новините до филмите, твърдят в Николово. Последните месеци повече лежи, защото вече не я държат краката. За столетницата се грижат нейният син Иван и снаха й Маргарита. В Николово много се гордеят с най-възрастната си жителка. В селото не пропускат да се похвалят и с още една дълголетница, която скоро е отпразнувала своя столетен юбилей. Николово се намира на 6-7 км от град Русе. Преди столетия на мястото имало две отделни села. Едното се казвало Гагаля, а другото – Липник, които през 1955 г. се обединяват. В Николо се намира и любимата местност за отдих на русенци с езеро и голяма липова гора, която те наричат Текето.

70 снахи и зетьове целуват ръка на Назифе

В родопското село Габрово се хвалят с двама столетници

Родопите са районът с най-много дълголетници. На 5 март Назифе Ахмед от село Сипей край Кърджали чества 100-ия си рожден ден. Да поздравят юбилярката се събира част от голямата фамилия. Ведра и жизнена за годините си, на този специален ден баба Назифе е щастлива, защото с нея празнува и една от правнучките й Селин, която навършва 10 г. И двете заедно духат свещите на голямата торта. Баба Назифе е родена в с. Водач, община Черноочене, отглежда 6 деца, днес се радва на 17 внуци, 34 правнуци и 7 праправнуци. Най-голямата й радост са 4-годишните близнаци Есер и Арман, с нетърпение очаква да се роди и още един член на фамилията. В голямото й семейство има 70 снахи и зетьове. Съветът, който отправя към днешните млади, за да съхранят своята жизненост, е прост и мъдър – да се трудят, да зачитат по-възрастните, а към децата – да се учат, защото само така ще успяват в живота. Самата тя е била много будна жена, знае да чете и пише на арабски и български. Допреди 10-15 г. сама пътува до София, но от година вече трудно ходи без чужда помощ. "Цял живот се е трудила, работила е тютюн, в нейната градина имаше всичко, но държеше най-много на цветята", разказва възрастна съседка. "Не е капризна, но всяка сутрин закусва с прясно мляко, не обича да яде и вчерашна храна, следобед винаги си почива по няколко часа", споделя снахата Арзъ, която се грижи за столетничката.

Баба Назифе пази като много скъп спомен червен гердан, който не е сваляла от шията цели 90 г. Казва, че майка й го била разменила за купа брашно през далечната 1924 г. от минаващи през родното й село търговци. "С дядо Хюсеин били заедно повече от 50 г. Първо живели на село, но по настояване на баба се преместили по-близо до Кърджали. Мъжът й много не искал, но един ден тя събрала багажа и тръгнали. Била предвидлива. Сега Сипей е на 10 минути от областния център", обяснява Анифе, една от внучките на рожденичката. Младата жена казва, че много житейски съвети е запомнила от баба Назифе. Единият от тях е да изглежда добре пред мъжа си, да не се подчинява безропотно, да е сербез.

Село Сипей се гордее с баба Назифе, но Габрово е от малкото села, където днес живеят двама столетници. Това са Халим Реджеб и Нури Али. Бай Нури навършва 100 г. миналия месец. Цялата рода от 35 души, между които и праправнуци, се събира, за да отпразнува вековния юбилей на рожденика. Дядо Халим е с 3 г. по-голям. Целият живот и на двамата е преминал в упорит селски труд и грижи за децата. А наборите казват, че не са усетили как годините са се изнизали.

Бай Тома подмина век с работа и сладко

Родопчанинът Тома Чолаков е роден на 5 февруари преди 101 години и продължава ежедневно да се труди. Дори в студ и дъжд излиза поне на улицата пред дома си, за да се разходи. "Ежедневна работа и много малко храна", неговата рецепта за дълголетие.

Хапва, както гласи поговорката: "Закуската яж сам, обяда с приятел, а вечерята дай на врага". Не е пушил, а алкохол вкусвал само на празници по чашка. Посреща гостите си с любимия родопски качамак. Преди да се пенсионира, е бил строител, земеделец, охрана, а днес сам си копае картофите в градината пред голямата къща, построена от него в края на 60-те години на миналия век в кв. "Станевска" в Смолян. Снаха му Лили разказва, че той всяка сутрин става в 6 часа, закусва леко с мляко и хляб или чай със сирене. Пие хапчета за кръвното, но в болница през последните години влизал само веднъж от пневмония и операция за хернията. Признава си, че има слабост към сладкото: "Че от благото кой бяга?", усмихва се столетникът. Крехката фигурка на стареца, смалена от товара на 100-те години трудов живот, крие завидна енергия. "Той има наистина железен режим, изминава пеш 4-те километра до родната си къща в село Пещера", разказва снахата и допълва, че свекър й има перде на очите, но всеки ден чете вестници и гледа телевизия. Сега си помага със слухов апарат. В час е с всички теми. Дори на последните избори отиде и гласува. Съпругата му си отива на 85 г., имат двама синове и една дъщеря. За жалост той надживя вече единия от синовете си, когото загубил преди 4 г. Днес дядо Тома се радва на 7 внуци и 4 правнуци и на обичта и грижите на голямата си фамилия.

Копирано от standartnews.com

Да духнеш свещичките "100" на тортата звучи като илюзия, нали? Като че ли започнахме да приемаме за нормално да си отидем от този свят между 60 и 70 г. – заради болести, стрес и нелек живот. Хубаво е, че все още има българи, които да ни покажат, че животът може да бъде и друг – два пъти по дълъг. Българи, родени и живели по времето, когато електрическата крушка е била лукс, а смартфоните и таблетите са били все още на космически години разстояние. По последния данни на територията на България живеят приблизително 630 души, отпразнували стотния си рожден ден. "Стандарт" опита да разгадае тайната на дълголетието, срещайки са се с 10 от нашенците в "Клуб 100+". Отговорът на въпроса "Как да живеем поне век?" звучи леко банално, но много логично –

работа, движение, хубава храна

и живот, споделен само с добри и стойностни хора. Колкото и да се оплакваме от тежките си работни дни в наше време, голяма част от българите столетници вярват, че именно дългогодишният къртовски труд от тъмно до тъмно на нивата им е помогнал да достигнат до тази преклонна възраст. "От работа гърбав се не става", казва 104-годишната баба Матена от с. Ламбух, Ивайловград.

Мантрите колко е важно да не пушим и да се храним здравословно може и да са клише, но са истина, показа "разследването" на "Стандарт". Българите в "Клуб 100+" са категорични – яж, за да живееш, а не обратното. "Закуската хапни сам, обяда сподели с приятел, а вечерята дай на врага" – това е девизът на Тома Чолаков, който благодарение на това, че никога не е бил лаком, е доживял своя 101-ви рожден ден.

За да имаш дълъг и щастлив живот, оказва се, е важно да си намериш добра среда. "Винаги съм бил

не просто с хора, а човеци – истински, хубави

споделя бай Асен на 103 г. от София. Той казва, че най-хубавият живот е този, който е споделен само от верни близки и приятели.

И накрая, но не на последно място – генът също играе своята важна роля. Трябва да ти е заложено, както се казва. В село Оборище, на 10 км от Панагюрище, живеят 2 сестри – едната е на 105 г., а другата – на 102. Третата им сестра, която била близначка на по-възрастната, починала 1 месец преди да навърши 100. Техните родители също били дълголетници – баща им издъхнал на 99 г., майка им – на 96. Рецептата и на тяхното семейство е – много движение, храна, богата на фибри, и минимум стрес. Е, и лъжичка мед дневно, която да държи болестите далеч.

Бай Асен работил до 90 г.

За 2 г. погребал цялата си рода, останали само правнучка му и дъщеря й

Ако ми разреши природата, през август ще стана на 104" – така започва разказът за живота си Асен Костов. Бай Асен е роден на 27 август 1910 г. в с. Косово, Кюстендилско. Там живее до 13-годишен, след което се мести в София, където баща му започнал работа във военния арсенал, а той записал да учи в занаятчийското училище. "Всичко съм работил, само не и директор", смее се столетникът. Крадец и лъжец обаче никога не е бил. Споделя, че това му е клетва от майка му – никога да не краде и да не лъже. "Не можах да следвам не защото не бях годен, ами баща ми нямаше пари да ме издържа. Записвах се някъде, започвах и когато дойдеше време да се плаща, нямах пари и трябваше да се откажа", разказва бай Асен. Тогава решил, че друго освен работник от него няма да стане. Станал чирак в шивашка работилница, колкото да изкарва пари за хляб. "За щастие занаятът ми се удаде. И така основната ми работа до 9 септември беше шивач. Имахме с един приятел работилница в центъра на София и добре работихме заедно", спомня си Костов.

Член е на Социалистическата партия, откак се помни

След 44-а получава работа в едно стъкларско предприятие, което да организира. "От партията ми казаха да отида за ръководител. Аз обаче се притеснявах, че не знам нищо за стъкла. И там ме направиха партиен секретар. Под мое ръководство от 36 предприятието стана 306 човека", горд е дядо Асен. Там е до 1971 г., когато се пенсионира. Оказва се обаче, че да стои вкъщи без работа не е за него. И въпреки че тогава преди 89-а не е прието пенсионерите да работят, с връзки успява да си намери място. 19 г. се труди след пенсия. "На 90 г. още бях работник. Но като дойде демокрацията и се завъртя въртележката, нямаше вече работа за мен и си останах вкъщи", спомня си 103-годишният мъж.

На въпроса как е стигнал до тези години, бай Асен отговаря: "Винаги съм гледал да съм с добри приятели, да не съм в лоша среда". Толкова години е останал жив и здрав и благодарение на туризма. От 100-те национални обекта е обиколил 99.

Само на връх Ботев не можах да се кача

ама не защото не исках, а не стана организацията. Цял живот гледам да съм по Балкана", разказва с усмивка бай Асен.

Цигарите и алкохолът не го влекат. "Винаги съм имал много приятели – пушачи и непушачи, пиячи и такива, който не близваха алкохол. Аз в живота си съм запалил всичко на всичко една цигара, открадната от кутията на баща ми. Дори не я бях откраднал аз, а мой братовчед, който живееше тогава у нас", споделя дядо Асен.

Най-голямата болка на столетника е, че е загубил цялото си семейство за много кратко време. Пръв умира внукът му – на 33 г. от инсулт. "След него, като тръгна, за 2 г. направих 10 погребения. Братята ми, снаха ми, жена ми и двете ми дъщери", спомня си с мъка дядо Асен. Казва, че това му било работата – да изпраща близките си на оня свят. Негова кръв остава само едно невръстно момиченце – правнучка. Сега, след толкова години, бай Асен живее с нея и семейството й. И така, в големия му апартамент, където 7 г. е бил сам-самичък, сега се чува радостен детски смях – на праправнучката му, която днес е на 3 годинки. "Не е работа да се живее сам. Животът е достатъчно труден, че да го живеем по сами. През деня хубаво – приятели, съседи, излезеш да разходиш, пък поприказваш с някого.

Вечер обаче е голяма страхотия да си самичък

казва Асен Костов.

За толкова години бай Асен е видял много, но казва, че най-спокоен и най-продуктивен живот е живял по времето на бай Тошо. "С него не се познавам, обаче добре ръководеше и работа имаше за всички. Уважаваха се хората, уважаваха си и труда", казва дядо Асен. Сега казва, че пак е спокоен. Всеки ден – сутрин и следобед, задължително се разхожда. Хапчета не пие, само аспирин. "Имах аритмия, обаче с ходенето из планините я излекувах. По едно време пиех и хапчета за кръвно, но вече и от тях нямам нужда", споделя бай Асен. От храната гледа само сладкото да ограничава – по препоръка на личната си лекарка, при която се представя всеки месец. "Тя все се смее: Бай Асене до 120 г. все ще идеш при мене", разказва столетникът.

Дядо Илчо младее с плодова вечеря

Новините, футболът и разходките го държат във форма

Една от най-харизматичните личности в Симеоновград e Илчо Дамаков. Хората го уважават и тачат не само заради достолепието му, но и заради благия характер и искрите в очите му. Макар тези дни 100-те лета да легнаха на плещите на дядо Илчо, човек не може да му ги припише с лека ръка. Като швейцарски часовник, до смразяваща точност, и до днес цитира всяка важна дата в живота си, без да се замисли. Разказва, че е дошъл в града от с. Тянево. Хлапашките си години свързва винаги и с баба си, която се грижила за децата в къщата и прилагала малки хитрости, за да усмири осемте палавници, вземат ли да буйстват много. Събирала внуците, правила им попара с вино и малко вода в общата огромна дървена чиния и всички тутакси се кротвали.

Едва 13-годишен хванал занаят при един от най-големите майстори обущари на Симеоновград, тогава с името Търново-Сеймен, Величко Гишев. В живота си обаче е имал и други професии – сарач, кръчмар, дори фурнаджия. Днес му е мъчно, защото вижда, че занаятите малко по-малко умират. Питаш ли го за преживяното на фронта пък, дядо Илчо може да разказва с часове. За това време споделя, че е било най-трудното в 100-годишния му живот. Като свързочник на батальона воюва на фронта в Унгария, стига до Австрия. Спомня си, че на позиция за първи път неговата част излиза навръх Никулден. И до днес се интересува от политиката не само у нас, но и по света. Освен че следи новините, най-често дистанционното му щрака по спортните канали заради страстта му към футбола. Затова и в Симеоновград има приказка: "Мач без рефер може да започне, но без дядо Илчо – не!". Любимият му отбор е "Левски" и откакто се помни, е фен на сините. Да походи в хубаво време не пропуска, а при всяко прибиране вкъщи по навик мери кръвното и пулса си. "140/70 – кръвно и пулс 60 на 100 г. си е направо космонавтска работа", казва синът на Илчо – Тенчо. Столетникът разказва, че дължи добрия си външен вид на плодовете. Повече от 15 г. си прави обилна закуска, доволен обяд, задължително придружен с чаша от любимия му пелин, веднъж на ден яде и кисело мляко, а за вечеря на масата слага единствено и само плодове. Споделя, че за нищо в живота си не съжалява, само за това, че му е малка фамилията. Отгледал е един син, има внук и правнук на 16 г. Доволен е обаче, че наследниците му да един са сериозни хора и им пожелава дълголетие като своето.

Баба Врачана проходи на век

Не преяждай и не завиждай е рецептата на шивачката

Няма грешка – най-старата жителка на Лом – г-жа Врачана Атанасова, навърши на 31 януари 101 г. "Дай Боже всекиму", желае на всеки, който я пита за годините й, столетницата. В 102-рата си година е жизнена, весела, общителна. Разказва житието си и си пожелава още години живот. Защото, той, пустият, е много мил, казва Врачана. Родена е през 1913-а в село Медковец. Още дете се научила на тежък селски труд на нивите и в къщи. От тези години помни Септемврийското въстание и обесения легендарен поп Андрей. Цялото село изкарали да го види провиснал за назидание. На нея й било много мъчно, защото учила и играела с децата му на улицата до тях. После я пратили в Лом да учи шивашки занаят. Попивала всичко от майсторката и бързо си взела хляба в ръце. Станала гражданка. В Лом срещнала голямата любов, създали семейство и две дъщери. Помни и бомбите по време на Втората световна война. Тогава с мъжа й се криели в лозята извън града.

Когато я питат как, бабо Врачано, си доживяла до 100, отговаря – с доброта. "Никога не съм завиждала на другите, не съм им се ядосвала", казва столетницата. От родителите си свикнала на спокойствие у дома – никога не чула баща й да повиши глас на майка и. Така живяла и със съпруга си. На въпроса какво яде, от какво се ограничава, Врачана се смее от душа. "Как така човек ще се ограничава от нещо?", недоумява тя. Храни се с всичко, което й се услажда. Но има едно правило, което спазва, откакто се помни – не преяжда. "Залък да остане, не го хапва, ако се чувства сита", обяснява дъщеря й Ива, която се грижи за нея.

На стари години госпожа Врачана се прочу със… счупен крак. В края на ноември м.г. паднала. Трябвало да й се направи операция, но първият лекар казал, че на 100 г. и 10 месеца няма шанс за възстановяване. В болницата на града обаче се намерил ортопед – д-р Красимир Кръстев, който се наел да й постави имплант. Операцията излязла успешна и само след месец възрастната жена отново станала накрак. Дори не се залежала, проходила със столче и за 101-ия си рожден ден стояла до тортата.

Баба Врачана се радва на двете си дъщери, на двама внуци и двама правнуци. И те й се радват като на дете. От новата година живее с очакването на щастливо събитие – раждането на първото й праправнуче.

Горанка до днес копае

Винцето дава кръв, казва дълголетницата

В края на ноември м.г. Горанка Янчева от село Долна Рикса, Монтанско, навърши 100 г. Кметът Митко Велков превърна стотния й рожден ден в общоселски празник. В салона се събраха много хора на веселба, имаше и музика, повикана от града. Бабата седна най-отпред и се чудеше какво става. "Почитаме те", на висок глас до ухото й обясняваше кметът.

Баба Горанка е изживяла столетието си с много труд. Откак се помни, все е по нивите. Като млада – по своите, а след това – на ТКЗС-то. Кърският труд не я уморявал. До ден днешен тя сама си копае градинката. Сади си лук и домати. Тя така знае – човек се храни с това, което сам си отгледа. Обича да готви и шета. И досега близките й харесват нейните манджи. Те са от едновремешната кухня, приготвят се без много съставки, но с подправки, набрани от градината. Затова ухаят на зелено, свежо, вкусни са. Неслучайно кметът Митко Велков избра за юбилея да й подари тенджера: "Знам, бабо Горанке, че този подарък ще те зарадва най-много". И не сбърка – достолепната жена огледа новия съд изпитателно от всички страни и се усмихна. Хареса й.

Баба Горанка е дъщеря на дълголетници. Самата тя не е спазвала съвети за дълъг живот. Живяла е както й се харесва. Хапвала е от всичко, но с мярка. И сега не се отказва от месцето, от лютото. Зиме пие по чаша вино на обяд, лете – бира. "Винцето дава кръв", обяснява философията си тя. Баба Горанка се радва на 4 внуци, 8 правнуци. А тортата с надпис "100" духна заедно с праправнучката си Ния.

И на 104 Матена вари шипковина

През 1913 г. майка й я скрила от турците в хралупа

Един от най-възрастните жители в Южна България живее в Ивайловградското село Ламбух. На 13 януари рожденичката посрещна своите гости в добро здраве и настроение навръх 104-ата си годишнина. Всеки в района сочи баба Матена Зокова като един от най-ярките образи и като пример за подражание. Усмихнатата столетница е прочута с виното от шипки, което прави по стара рецепта. Еликсирът й е известен още като шипковина. Допреди година баба Матена не вдигаше гръб от зеленчуковата си градина, но тази пролет е посадила в дворчето на малката си къщурка основно цветя, защото годинките вече много й натежали и лекарят й препоръчал на тази възраст повече почивка и по-малко работа. "От работа гърбав се не става", казва баба Матена и затова е боднала тук-таме малко чесънче, малко лук и малко марулка.

Баба Матена е родена в Голям Дервент. Дядо й, чичо й и баща й построили голяма къща там с намерението да живеят заедно в нея. В къщата обаче живели само 3 г. По време на събитията от 1913 г. турците изгорили дома им. В размирните времена през втората Балканска война семейството станало част от похода на тракийските бежанците. При бягството, виждайки, че турците ги настигат, майката на невръстната 3-годишна Матена я оставила за нощ в хралупа и се скрила в храстите с по-голямото си момче. Така се спасили и стигнали до Ламбух. Където Матена останала завинаги.

Баба Карамфила чака 111-и рожден ден

Преборила туберкулозата с 5 кг чесън, веднъж седмично задължително гладува

Да живееш в хармония със себе си и околните е рецептата за дълголетие на 110-годишната баба Карамфила от русенското село Николово. Дълголетницата е майка на 6 деца – трима синове и три дъщери, има 11 внуци и много правнуци. Най-възрастната жителка на Русенска област е родена на 4 септември през далечната 1903 г. в село Фролош, Кюстендилско, откъдето е родът на премиера Пламен Орешарски. След като се задомява, се изселва с новото си семейство в Силистренския край. През 1966 г. синът й Иван обаче купува къща в Николово и кани майка си да живее край Русе.

Пред внуците баба Карамфила обича да се връща в спомените от своята младост, която никак не била лека. Денят й минавал в работа на полето и грижа за многобройната си челяд и за децата на своя брат, които

отрано останали сирачета

разказват близки на дълголетницата. Въпреки предизвикателствата на живота Карамфила Стоянова винаги е приемала с усмивка ежедневните радости и грижи.

Друга тайна за издръжливостта на столетницата е железният й режим, спазван през годините. Освен че става рано и не стои без работа, един ден в седмицата Карамфила е на диета. Не слага в устата си никаква храна, а пие само вода, за да пречисти стомаха. Близките й издават, че възрастната жена през целия си живот не е била придирчива към храната, но най-обича мляко и сирене или постни блюда. В Николово са убедени, че старт към вековната възраст на баба Карамфила са дали и 5-те килограма чесън, които жената погълнала за месец. Това се случило през 50-те години на миналия век, когато Карамфила Стоянова заболяла от туберкулоза. След поредица от неуспешни лечения докторите я отписали от живот, а жената трябвало да обикаля болници и санаториуми в страната. Така попаднала на поредното лечение в Силистренския край, където по препоръка на тамошни лекари Карамфила изяла 5 кг чесън по време на едномесечния си престой в отделението за белодробни болести. Оттогава в селото на възрастната жена преразказват историята за лечебната сила на чесъна, която трепе болести.

Плетенето пък дълги години е любимо занимание на 110-годишната баба, която доскоро сръчно замятала куките. Баба Карамфила

обича да гледа и телевизия

– от новините до филмите, твърдят в Николово. Последните месеци повече лежи, защото вече не я държат краката. За столетницата се грижат нейният син Иван и снаха й Маргарита. В Николово много се гордеят с най-възрастната си жителка. В селото не пропускат да се похвалят и с още една дълголетница, която скоро е отпразнувала своя столетен юбилей. Николово се намира на 6-7 км от град Русе. Преди столетия на мястото имало две отделни села. Едното се казвало Гагаля, а другото – Липник, които през 1955 г. се обединяват. В Николо се намира и любимата местност за отдих на русенци с езеро и голяма липова гора, която те наричат Текето.

70 снахи и зетьове целуват ръка на Назифе

В родопското село Габрово се хвалят с двама столетници

Родопите са районът с най-много дълголетници. На 5 март Назифе Ахмед от село Сипей край Кърджали чества 100-ия си рожден ден. Да поздравят юбилярката се събира част от голямата фамилия. Ведра и жизнена за годините си, на този специален ден баба Назифе е щастлива, защото с нея празнува и една от правнучките й Селин, която навършва 10 г. И двете заедно духат свещите на голямата торта. Баба Назифе е родена в с. Водач, община Черноочене, отглежда 6 деца, днес се радва на 17 внуци, 34 правнуци и 7 праправнуци. Най-голямата й радост са 4-годишните близнаци Есер и Арман, с нетърпение очаква да се роди и още един член на фамилията. В голямото й семейство има 70 снахи и зетьове. Съветът, който отправя към днешните млади, за да съхранят своята жизненост, е прост и мъдър – да се трудят, да зачитат по-възрастните, а към децата – да се учат, защото само така ще успяват в живота. Самата тя е била много будна жена, знае да чете и пише на арабски и български. Допреди 10-15 г. сама пътува до София, но от година вече трудно ходи без чужда помощ. "Цял живот се е трудила, работила е тютюн, в нейната градина имаше всичко, но държеше най-много на цветята", разказва възрастна съседка. "Не е капризна, но всяка сутрин закусва с прясно мляко, не обича да яде и вчерашна храна, следобед винаги си почива по няколко часа", споделя снахата Арзъ, която се грижи за столетничката.

Баба Назифе пази като много скъп спомен червен гердан, който не е сваляла от шията цели 90 г. Казва, че майка й го била разменила за купа брашно през далечната 1924 г. от минаващи през родното й село търговци. "С дядо Хюсеин били заедно повече от 50 г. Първо живели на село, но по настояване на баба се преместили по-близо до Кърджали. Мъжът й много не искал, но един ден тя събрала багажа и тръгнали. Била предвидлива. Сега Сипей е на 10 минути от областния център", обяснява Анифе, една от внучките на рожденичката. Младата жена казва, че много житейски съвети е запомнила от баба Назифе. Единият от тях е да изглежда добре пред мъжа си, да не се подчинява безропотно, да е сербез.

Село Сипей се гордее с баба Назифе, но Габрово е от малкото села, където днес живеят двама столетници. Това са Халим Реджеб и Нури Али. Бай Нури навършва 100 г. миналия месец. Цялата рода от 35 души, между които и праправнуци, се събира, за да отпразнува вековния юбилей на рожденика. Дядо Халим е с 3 г. по-голям. Целият живот и на двамата е преминал в упорит селски труд и грижи за децата. А наборите казват, че не са усетили как годините са се изнизали.

Бай Тома подмина век с работа и сладко

Родопчанинът Тома Чолаков е роден на 5 февруари преди 101 години и продължава ежедневно да се труди. Дори в студ и дъжд излиза поне на улицата пред дома си, за да се разходи. "Ежедневна работа и много малко храна", неговата рецепта за дълголетие.

Хапва, както гласи поговорката: "Закуската яж сам, обяда с приятел, а вечерята дай на врага". Не е пушил, а алкохол вкусвал само на празници по чашка. Посреща гостите си с любимия родопски качамак. Преди да се пенсионира, е бил строител, земеделец, охрана, а днес сам си копае картофите в градината пред голямата къща, построена от него в края на 60-те години на миналия век в кв. "Станевска" в Смолян. Снаха му Лили разказва, че той всяка сутрин става в 6 часа, закусва леко с мляко и хляб или чай със сирене. Пие хапчета за кръвното, но в болница през последните години влизал само веднъж от пневмония и операция за хернията. Признава си, че има слабост към сладкото: "Че от благото кой бяга?", усмихва се столетникът. Крехката фигурка на стареца, смалена от товара на 100-те години трудов живот, крие завидна енергия. "Той има наистина железен режим, изминава пеш 4-те километра до родната си къща в село Пещера", разказва снахата и допълва, че свекър й има перде на очите, но всеки ден чете вестници и гледа телевизия. Сега си помага със слухов апарат. В час е с всички теми. Дори на последните избори отиде и гласува. Съпругата му си отива на 85 г., имат двама синове и една дъщеря. За жалост той надживя вече единия от синовете си, когото загубил преди 4 г. Днес дядо Тома се радва на 7 внуци и 4 правнуци и на обичта и грижите на голямата си фамилия.

Копирано от standartnews.com