На 6 август 2025 г., след дълга и тежка битка с коварна болест, в дома си и сред близките си, си отиде Кръстьо Раленков – поет, философ и литературен критик, родом от Панагюрище.
Неговата смърт оставя тиха, но осезаема празнина – от онези, които не се виждат веднага, но се усещат дълбоко. Защото Раленков не беше шумен глас, нито търсеше светлината на прожекторите, а беше човек на думите, които остават. На мислите, които не се изчерпват и на поезията, която – както казва Александър Секулов – времето няма да разруши.
„Един от малцината днешни безспорни таланти… Без капчица егоизъм, без преструвки и суета…“, сподели за него Румен Леонидов – един от многото, които разпознаваха у Раленков не само дара на поета, но и рядката почтеност на човека.
Роден през 1965 г. в Панагюрище, завършил философия в Софийския университет, той израсна между редовете на ученически издания като „Родна реч“ и „Средношколско знаме“, а по-късно публикува в „Стършел“, „Пулс“, „Век 21“, „Факел“, LiterNet, „Нова социална поезия“ и други. Неговата поезия беше едновременно дълбока и достъпна, метафизична и човешка, философска, но без претенция.
„Кръстьо Раленков е дълбок и драматичен поет, който се интересува от най-сложните екзистенциални, философски и метафизически въпроси на Битието, Смъртта и Смисъла“, подчертава поетесата Любов Джунгурова.
Той беше човек, който не търсеше да води „поколения“, нито да бъде глашатай. Но беше ориентир. И онзи вид автор, който остава – не с шум, а с плътност. С поезия, която не крещи, но не те напуска.
Балада
Над поляната блести луна (свети тъй съблечена жена).
Под луната се процежда път, а по него идва мойта смърт.
Тук съм, казвам тихо. Тук съм. Тук. Носиш ли ми захарен памук?
Носиш ли ми плисък от река, та със мир да ти подам ръка?
Носиш ли ми лента с оня филм – над изгасващ огън синкав дим?
Вечно ли ще бъда аз твой гост, или ти си просто тъмен мост?
Дума не отвръща и мълчи. Примижват звездните очи –
на поляната блести жена, светла като паднала луна.
Заслепява ме. И няма път. И се любя аз със свойта смърт.
Животът, това кръгло събитие…
По спиците на колелото му прищраква
защипаната карта на съдбата.
След слънчевия му завой
попадаме от другата страна –
там белият лист е палимпсест,
червеят е изял дървото,
трохата подскача в човката на врабеца,
обувките са погълнали пътя…
Кой казва, че животът е кратък?!
Умът ни – една милионна част от пи на квадрат
е нищожната част от колелото.
***
Животът – кръгло събитие.
Абсолюта на колелото,
което завъртаме, умирайки…
И още, и още, и още…
Кръгът на свободата.
Дълбок поклон пред паметта му!
