Днес, 20 юли, освен Илинден, българите отбелязват връхната точка в национално-освободителната борба на македонските и тракийски българи – Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година. Това е една от най-пламенните и трагични истории за страната – тежка последица от решенията на Берлинския конгрес след Руско-турската освободителна война.
По стар стил този ден се е отбелязвал на 2 август, Илинден. Но независимо, че не е точната историческа дата, денят на свети Илия е повод да сведем глава пред героизма на въстаниците.
Илинденско-Преображенско въстание в Македония и Одринско е връхна точка в национално-освободителната борба на македонските и тракийски българи. Заедно с това е един от най-драматичните и трагични моменти в българската история. Организатор на въстанието е Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО).
През януари 1903 г. част от членовете на ЦК свикват конгрес в Солун, който взема решение да се вдигне повсеместно въстание в Македония и Одринско. На Смилевския конгрес на Битолския окръг на ВМОРО се решава въстанието да започне в окръга на 20 юли (2 август) (Илинден).
Началото на бойните действия в Одринско се определя за 19 август(Преображение), а Серският окръг трябва да се вдигне на 27 септември (Кръстьовден), т.е. възприема се идеята за перманентна революция.
Въстанието обхваща едновременно всички райони на Битолския революционен окръг. Освободени са планински райони на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевската кааза (околия). В освободеното Крушево е обявено временно управление, известно под името Крушевска република, която просъществува 10 дни. В града е образувано временно правителство, в което влизат представители на трите общности – българи, власи и гъркомани.
Никой не посяга срещу мирното турско население. “Доблестно въстание срещу цяла империя” – възхищава се един австро-унгарски дипломат. Началото на въстаническите действия в Битолски окръг дава тласък на революционното движение и в Одринска Тракия. Съгласно с решенията на Солунския конгрес за обявяване на масово въстание в Странджанския район е свикан конгрес в местността Петрова нива, който изработва план за действията и избира главен щаб в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. На 18 август бойните действия започват.
Освободени са Василико (дн. Царево) и Ахтопол, изтласкват се турските части към Малко Търново и Лозенград. Според данните на мемоара на вътрешната организация от 1904 г. в Битолския и Одринския революционен окръг са станали 239 сражения, в които вземат участие 26 хил. въстаници срещу 350-хилядна войска. В сраженията загиват 994 въстаници, опожарени са 201 села, убити са 4600 души от мирното население, а други 25 хил. души, жители от Македония и Одринско, избягват в Княжеството.
Тези цифри са доказателство за непримиримостта на населението в Македония и Одринско със съществуващия национален и социален гнет, за непреклонната му воля да живее свободно, за стремежа му да отхвърли окончателно турското робство.
Въстанието завършва с неуспех, но то намира широк отзвук сред световната прогресивна общественост, както и в цяла България. Всички слоеве на българския народ са дълбоко развълнувани и се отнасят с голямо съчувствие към жертвите на султанския деспотизъм.
Въстанието разкрива слабостите на Османската империя и недъзите на обществено-икономическия живот. То дава тласък за развитие на младотурското движение и за раздвижване на другите опозиционни сили. Това въстание е подготовка за решителната битка на народите от Балканския полуостров срещу вековния поробител – Османската Империя по време на Балканската война през 1912-13 г.
