През изминалата седмица книгата „Каймакъ-Чаланъ“ беше представена в Панагюрище. Родолюбие, подвиг и героизъм бяха само част от думите, с които присъстващите определиха историята, разказана в тази книга. Кметът на общината и домакин на представянето връчи на автора на книгата Красимир Узунов паметен знак. За Каймак-Чалан през погледа на панагюрци ще разговаряме в следващите минути с кмета на Панагюрище Никола Белишки.
-Как панагюрци приеха книгата „Каймакъ-Чаланъ“?
Вие в анонса казахте – родолюбие, героизъм, смелост, сълзи в очите и национално самочувствие. Гордост от това, че сме българи, че в нас тече кръвта, която е текла и във вените на онези храбри бойци преди сто години.
-Какви емоции предизвика представянето на тази историческа книга у гостите, които присъстваха в залата? Каква беше атмосферата там, за какво си говорихте след това?
Това беше една много силно емоционална вечер, да го наречем. Всички присъстващи бяха впечатлени от начина, по който беше представена книгата. Тук заслугата е основно на господин Красимир Узунов, но по никакъв начин не искам да омаловажавам и това, което направиха адмирал Пламен Манушев и бригаден генерал Явор Матеев, които наистина по един особен начин успяват да говорят пред публиката за това какво е било преди 100 години, какви са били взаимоотношенията между войник и офицер, какви са били идеите и действията на тези хора да стигнат до едно едничко убеждение, че те трябва да дадат всичко от себе си, за да могат да живеят в една обединена и силна държава.
-Има ли в Панагюрище наследници на някои от сражавалите се на тази битка на връх Каймак-Чалан? Какво знаете вие?
Това, което мога да кажа е, че по време на Сръбско-българската война т.е на Балканската война и на Първата световна, хората от Панагюрския край са били част от 27-ми чепински пехотен полк и 44-ти пехотен полк. Тези формирования са били в състава на Втора тракийска пехотна дивизия, която взема участие в боевете и при Дойран, и в района около Каймак-Чалан. Един от видните панагюрци, наследник на панагюрски род, това е Владимир Дипчев, който е един от синовете на Райна Княгиня. Друг, който съвсем спонтанно се откри, това е подпоручик Томе Наплатанов. Много е интересна историята тук. Бяхме заедно с един от неговите родственици, когато господин Узунов съобщи, че е намерил информация за подпоручик Томе Наплатанов, а ние в същото време бяхме с Томе Наплатанов – негов родственик, наследник. Впечатлението пък на самия Томе Наплатанов, който имаше възможността да се докосне до едни светини, едни реликви, а това всъщност е офицерската чанта на неговия прадядо, само ще се опитам да го цитирам по памет какво написа той в сайта си във Фейсбук: „Имах честта и късмета да се докосна до тях и от тях мирише на слава и сила българска“. Това са невероятни моменти, които всеки може да изживее. Истината е, че този период в нашата история е, меко казано, леко загърбен. Крайно време е вече, тук е мястото да благодарим и на господин Красимир Узунов за това, което прави, за това, че изважда тази история истинска, такава, каквато е и ни прави горди от това, че ние сме българи.
-Във вашия град от векове почитате паметта на хората, които са дали живота си в името на България и всички знаем за подвизите на панагюрци. Ето, виждаме ги и на Каймак-Чалан. Само че битки като тази остават забравени. Защо сме допуснали да се случи това?
За съжаление не е само тази битка. Ако това нещо го има някоя друга от съседните ни държави, даже да не гледаме другите континенти, те не биха пропуснали нито за миг да се похвалят с това, което имат като славна история. За тези, които ни слушат, искам само да напомня някои от фактите. На връх Каймак-Чалан на Нидже планина се качват 6000 войника, а слизат 800. По размери и по героизъм спокойно тази битка можем да я наречем една от епопеите и трябва да се намери място в нашата история, както е намерила място и Шипченската епопея, защото от това, което са свършили хората там, е зависел изходът на войната. Всички знаем, че тогава те се сражават на южния фронт, а северният фронт в Добруджа започват военни действия. Ако са имали друг обрат нещата на юг, може би България тогава е щяла да бъде разпокъсана между съседните държави. Пак казвам, за мен е необяснимо… всъщност не е необяснимо, ние в стремежа си да угаждаме на някой все по-голям и по-велик от нас, сме склонни да изтрием нашата история. Връщайки се назад и проследявайки пак събитията от преди сто години, виждаме, че България се изправя срещу военни сили, които са от приблизително 27 националности. В една от сводките те казват: „вечерта преброихме убити 815 бели и черни французи“. На другия ден воюват с руснаци. И няма нищо по-добро от това да си казваме истината. Ако стъпваме само на истината, на историческите факти, тогава ние можем да си извадим точните поуки, да стъпим на здрава основа и заедно със съседите си да градим една обща политика и да се разберем за това какво е било, за това, което е в момента и какво общо бъдеще ни очаква?
-Тази година ще отбележим точно сто години от тази паметна битка, която е била много дълго омаловажавана, дори непозната. Как трябва да отбележим тази паметна дата?
Представянето на книгата само по себе си е един вид отбелязване на тази паметна дата. Само искам да кажа в допълнение от началото на нашия разговор какви бяха настроенията след представянето. Категорични бяха хората и тези, които вече ми се обаждат няколко дни след самото представяне и не са имали възможността да присъстват, че задължително трябва да има още едно представяне на книгата в Панагюрище. Начинът, по който трябва да отбелязваме всяка една годишнинае в нашата памет, без значение дали това ще бъде Съединението на България, Априлско въстание, Първа световна, Втора световна и всички тези бележити дати. Важното е това да се напомня във всеки един момент, всяка една година. Въпросът е, че ние самите не трябва да позволяваме да се създават бели страници в историята на България. Ще дам един пример за една книга – „Борбата на българите за съединението им.Тя е от Артур фон Хун, австриец. Той е написал тази книга през 1887 година, буквално две години след Съединението на България. През 1973-1974 година се прави второ издание и представете си там автор, който е починал отдавна, започва да изпуска важни моменти за това какво са правили формированията на доброволците, на офицерите, какъв е бил ентусиазмът. И защо? Защото тези офицери са били наречени царски или самата ни армия е имала, в кавички казано, буржоазни цели и е преследвала други интереси. Ние трябва да отбелязваме всяка дата, да ги помним тези хора, да споменаваме имената им, защото докато ние ги помним, докато ги споменаваме и ги предаваме на нашите деца, дотогава ще ни има като народ. Иначе сме обречени на забрава.
-В момента има идея да се направи организирано изкачване на връх Каймак-Чалан, честванията да бъдат отбелязани съвместно и със съседните на нас страни, които също са дали жертви в тази битка. Ще успеем ли „да се разберем“ и наистина да почетем паметта на тези хора, без значение от тяхната националност?
Да, това е идея, която приветствам. Това е идеята на господин Узунов. Наистина там трябва по този начин да се случат нещата, защото така, както са дадени жертви и от българска страна, така са дадени и от сръбска и от всички тези, които са загинали там. Знаем, че самият връх от тези жестоки артилерийски атаки е изгубил близо 11 метра от височината си, следейки тогава топографските карти и сега. Заслужава си и трябва да намерим разума и силата да го направим заедно. Надявам се много, тук имаше даже такива идеи от регионалния клуб „Традиция“ – да се организират такива походи до местността и това да се случи. Аз бих се включил като представител на местната власт с организацията и пропагандирането на една такава идея, за да тръгнат хора, които имат родолюбиви чувства. Както господин Узунов каза, да направим една обща панихида с представители на нашата църква, на сръбската и най-вече хората, които в момента им е отредено да водят и местната, и държавната политика, за да се види, че няма нищо по-лошо от войната, а напротив. Нататък единствената алтернатива е да си казваме истината и да вървим като човеци и като християни.
Евелин ЦАНЕВА, Информационна агенция ФОКУС
