„Най-голямото щастие е да посветиш живота си на това, което обичаш.“ – казва оперната прима Мария Клинчева, която наскоро отбеляза своята 80-а годишнина. По този повод Държавен архив-Стара Загора подготви специална изложба в нейна чест.
За изминатият път от Панагюрище до световните сцени, за уроците и срещите по него – това са спомените на Мария Клинчева, споделени с журналистката от Радио Стара Загора Мила Маринова, с чието любезно съгласие ги публикуваме.
I.
Родена съм на 16 септември 1943 година в Панагюрище. Един чист и буден град с възрожденски идеали и традиции. Моето Панагюрище е люлка на духовност и култура. Гордея се, че никога не съм прекъсвала, вътре в себе си, връзката с родното място. Щастие, безгрижност, радост и много сериозно обучение, беше в детството ми то. През града минава река Луда Яна. Цяло лято игрите ни минаваха край нея. Живеехме в центъра. Нашата къща е строена от прадядо ми. Голяма, с просторен салон, много стаи и високи дувари. Градината ни беше подредена с чемшири, здравец и много цветя. Разказвали са ми, че фамилията ни идва от един прапрадядо, който бил организиран, но пестелив, като клинец човек. Израснах в семейство на баща чиновник и майка домакиня. Татко беше заместник-директор на копринена фабрика, която после преместиха в Карлово.
Учих в училище „Георги Бенковски”. Не искам да пропусна името на моя учител даскал Петко Узунов, истински символ на знания, благородство и достойнство. В часовете по музика той ни свиреше с концертната си цигулка. Тогава учихме в 1, 2, 3, 4 отделение, а после отивахме в прогимназията. Когато завършихме 3 отделение, нашият учител каза, че се пенсионира. Преди да се разделим, ме извика по име и ми подари, пред класа, цигулката си. Спомням си, че ми подаде калъфа с цигулката с думите: „Аз съм убеден, че Мария ще отиде да учи музика, тя е много музикална и отлична ученичка”.
Тръгнах на уроци по цигулка. В Панагюрище имаше ансамбъл „Ралчо Сапунджиев”, с 40 души оркестър. Записите на панагюрски въстанически песни в Зала „България” са резултат от нашата работа. Когато завърших 9 клас в гимназия „Марин Дринов”, реших да кандидатствам в Музикалното училище в Пловдив. Кандидатите с цигулка бяха много добри. Бях солистка в гимназиалния хор в Панагюрище и реших да опитам с пеене. Кандидатстваха 84 души. Приеха само 4 или 5. Директор на училището беше Асен Диамандиев, чието име днес носи Музикалната академия в Пловдив. Нашият директор толкова добре ни познаваше, че ни покани с Вилимира Саденова в дома си, за да преписваме от чернова на белова неговите учебници по солфеж. Толкова голямо доверие ни имаше. Ние се разполагахме по фотьойлите и преписвахме с часове бъдещите учебници по солфеж на Асен Диамандиев. В училището преподаваха Милчо Левиев, Месру Мехмедов, Тодор Кювлиев, Георги Кънев… Обучението беше строго, но имаше време и за забавления. По наше време построиха „Тримонциум”. Случваше се да бягаме от часове, за да танцуваме туист… Цветни години, които не се забравят. В музикалното училище самостоятелните концерти бяха продукциите. В края на годината представяхме по 2-3 арии и един дует.
Завърших с хубава диплома. Повечето ми колеги пътуваха до София, за да ходят на частни уроци и да се подготвят по-добре за Академията, но на мен не ми беше лесно. Престраших се и отидох за мнение при Георги Златев – Черкин, един много сладък човек. Изпях му Арията на Мими от „Бохеми” на Джакомо Пучини. Той ме изслуша и каза: „Ще влезеш в Консерваторията. А първата ти роля ще бъде в „Бохеми”, защото ти си родена Мими!”. Каза ми още какво да пея и как де се подготвя за изпитите в Музикалната академия. Приеха ме. Започнах да ходя на уроци при г-жа Цветана Дякович, майка на диригента Иван Маринов. Тя беше от групата поддръжници на проф. Георги Златев – Черкин, а неговата школа е известна с техническото, артистично и интерпретаторско майсторство. По-късно станах нейна студентка. Живеех в общежитие, на 4-ти километър. Бяхме на един етаж заедно с Гена Димитрова и Христина Ангелакова. Плащахме 80 стотинки на месец. За да си купим обувки или по-хубава дрешка, трябваше да пестим и да работим. Още в първи курс при нас във Вокалния факултет на Академията дойде Спартак, за да избере момичета за миманса за Софийската опера. Колегите го познаваха добре. Обясни ни, че за нас ще се шият костюми, ще ни правят обувки по поръчка, ще ни дават гримове и бижута и така, още в първи курс започнах да работя като миманс.
За едно от представленията от Италия за ролята на Херцога в „Риголето” дойде да пее Франко Корели. Първата му съпруга се казваше Мария и беше българка. В „Риголето” играех млада дворцова дама. Бях облечена в красива и много вталена рокля от „отровно” зелено сукно. В първо действие, първа картина, след арията му, трябваше да изляза и да му поднеса с реверанс „златен” бокал, за да пие от елексира на любовта. Той трябваше да ме подхване и да се опита да ме целуне. Това беше моят миманс… В „Лебедово езеро” на П. И. Чайковски играеше Вера Кирова. Голямо щастие е да си на една сцена с Вера Кирова… Четири години работих в миманса на Софийска опера.
Бяхме в един курс с Боряна Авгарска, дъщеря на писателя Георги Авгарски. С нея много се разбирахме. В четвърти курс, преди да се дипломирам, тя ми даде един адрес в Сиена, област Тоскана, където се намира Академия Киджана. Написах кратко писмо до президентството на Академията със запитване дали мога да участвам в конкурса по оперно пеене, интерпретация на италианска лирика и актьорско майсторство. Бях приета на второ място.
На 7 юни 1968 година заминах за Италия. От България ме пуснаха с 18 000 лири, много малко пари за Италия. Не си носех храна. Имало е дни, в които една кифла си я делях на три, дори веднъж една я ядох три дни, но в такива моменти човек се ръководи от вътрешната си сила на духа. Преподавател ми беше голямата Мария Канилия. Няма да забравя как един ден ме извикаха в кабинета на президента на Академията и ми казаха, че Данило Наннини, много изтъкнат човек, търси преподавател по пеене на дъщеря си Джанна. Започнах и да преподавам. Два пъти седмично идваше кола с личен шофьор да ме откара до имението им в Сиена. До него се стигаше сред маслинови гори и лозя, по път, Via Cassia, построен от Гай Юлий Цезар. Огромен дом, с басейн, тенис корт, много стаи, просторна столова и прекрасни градини. Джанна беше своенравна, но ние много се обичахме. Тя изпитваше благороден страх от моята строгост при обучението й.
Изкарах лятната Академия Киджана, но есента трябваше да се погрижа за себе си. И заминах за Рим. Не помня как, но знам, че „нещо” ме ръководеше в този град, който е голям колкото България. Намерих Санта Чечилия. Бяхме приети заедно с Христина Ангелакова и Катя Колчева. Катя имаше небесен мецосопран и направи блестяща кариера в Италия.
Направих много концерти в Италия. Имах импресарио. При едно от пътуванията ми, за месец, се явих на прослушване, по препоръка на Маестро Ригаччи, главен диригент на Театро Комунале, при когото завърших една студиа. Театро Комунале във Флоренция е много известен голям театър, на брега на река Арно. Търсеха изпълнителка за трети състав на централната роля на Маргарита в „Мефистофел” на Ариго Бойто. Явих се. Изпях арията, не помня как, но когато завърших, един господин от журито, явно председател на комисията, ми каза: „Моля, сеньорина, кажете ни вашите координати, телефон и адрес в Италия, за да ви потърсим и дадем нотния текст, за да научите цялата роля. Одобрена сте за трети състав“. В първи състав беше Райна Кабаиванска. Във втори – италианска певица. Аз обаче казах, че не мога да дам адрес, защото разрешителното ми за престой в Италия изтича, а на следващия ден трябваше да отпътувам за България. И така се простих с прекрасната роля на Маргарита. Но съдбата си прави такива шеги.
Втората година в Академия Киджана дойде маестро Джино Беки, световноизвестен баритон. И сеньора Канилия, и маестро Беки ме обичаха. Спомням си, че редовно посещавах организираните от него курсове в околностите на Флоренция. На един гала концерт в Ластра а Синья, където е вилата на Енрико Карузо, около един голям шадраван стоях сред публиката, когато в края на концерта маестро Беки ме покани на сцената да изпея една ария. Така, както си стоях спокойно сред мои приятели, без да съм се разпяла, маестро Беки ме подкани да се кача. Застанах до рояла, облечена в елегантна рокля, но не дълга, концертна, и изпях арията на Адриана Лекуврьор от Франческо Чилея. Хората станаха прави и дълго бурно аплодираха. После разгледахме цялата вила на Карузо. Тя е завещана на ЮНЕСКО. С маестро Джино Беки изкарах още три летни курса, като в това време учех и в Санта Чечилия.
Няма да забравя първата си среща с Борис Христов. Беше през 1969 година. Един ден ни съобщиха, че ще прекъснем уроците, защото българският бас ще изнесе концерт от произведения на руски композитори в залата на Академия Санта Чечилия. Тези зали са малки, както и в Академия Киджана, но са такива, че те карат да се чувстваш нереално. На сцената се показа един мъж, като бог. Безупречен, строен, одухотворен, с ангелско лице. И като започна Глинка, Мусоргски, Даргомижски, Чайковски, Рахманинов, изпя 14-15 песни, без да се щади. Беше невероятно! Отидохме да го поздравим. Аз му казах, че съм българка. Разговорихме се, а той ме погали по бузата.
След Санта Чечилия през 1971 година започнах да се явявам по конкурси, но не много. Не мислех, че съм толкова достойна, но се явих на един Международен конкурс за певци и пианисти в Лониго, близко до Виченца. Нямаше други българи, бях само аз. Председател на журито беше Етторе Кампогалиани, главен интендант на Ла Скала. В журито беше и Ферруччо Тальиавини, много обичан тенор. Съобщиха наградите и се изумих – 3 награда. Поделихме си я с Антонио Гарофольо, тенор от Катания, от Театро Белини.
На втората година от пребиваването ми в Италия, през 1970-а, татко дойде да ме види. Стоя един месец при мен. Заведох го до види Рим, Флоренция… Той, Бог да го прости, все повтаряше, че иска да се върна с него, но аз останах и той си тръгна огорчен.
Върнах се в България на четвъртата година, но имах договор за 12 концерта в Тоскана, не си спомням местата, но договорът беше с добро заплащане. На 27 октомври трябваше да бъда в Италия, за да се подготвя за концерта на първи ноември, но точно тогава получих едно писмо от Комитета по култура, в което ми обясняваха, че след като ме е изучила българската държава и тя ме е изпратила в Италия, сега трябва да се явя в операта в Стара Загора, където имат нужда от сопран.
Забравих да спомена, че за държавните изпити направих концерт в залата на Академията. На него присъстваше Любомир Пипков. Той ни преподаваше интерпретация. Изпях негова песен. Излезе и ме прегърна. Преди да се върна в Панагюрище, отидох в Софийската опера. Директор по това време беше един генерал. Военен човек, далеч от изкуството, но умееше да ръководи. Казах му коя съм и какво съм завършила. Прегледа ми документите и каза септември месец да се явя. Отидох и в Пловдив. Директор на Пловдивската опера беше Кръстьо Марев. Основател и главен диригент на театъра. Той ми каза „Виж, Мария, идваш септември и тогава решаваме какво да правим”
Имах предложения за две места, на които можех да си опитам силите, но дойдох в Стара Загора. На служебния вход се засякохме с един мъж. Попитах го къде мога да се разпея и той разпореди да ме съпроводят до стая номер 2. Бях облечена с черен смокинг от кадифе и имах дълги коси. Излязох на сцената и гледам цялата зала пълна, а на първи ред трима мъже. Не знаех кои са. Оказаха се Милчо Стефанов, Димитър Димитров и Георги Петров. Попитаха ме откъде идвам и аз отговорих … от Панагюрище. Последва бурен смях. Имаше хора и зад кулисите. Между всички непознати лица съзрях Вилимира, моята съученичка от музикалното училище в Пловдив, с която заедно преписвахме нотните учебници по солфеж в дома на Асен Диамандиев. Не помня с кого и как сме се озовали в барчето, но два часа пихме кафе и приказвахме. След това при нас дойде личен състав и ми съобщи, че съм назначена – Втора категория, което беше много добър знак, без да са ме чули в спектакъл.
Дойде октомври и започнах да мисля как ще кажа на маестро Димитър Димитров, че трябва да замина за Италия. Споделих му за договора, а той – Вие в Италия винаги може да отидете, но аз ще ви дам Аида, роля, за която плачат много сопрани по света! И за първия спектакъл повика Владо Тодоров от Пловдивската опера, много нашумял тенор, повика и Кирил Кръстев от операта в Русе, един колос, и се заредиха премиери, спектакли, турнета… И така 46 години на сцената. Изпяла съм всички централни роли в оперетите, поставяни на старозагорска сцена. С „Хубавата Елена” имаме 82 спектакъла в цяла България. Партнирах си със забележителните артисти Видин Даскалов и Арон Аронов.
Нямам мечтана роля, винаги съм пристъпвала към всяка с огромно желание и ентусиазъм. Имаме върхове в изкуството. „Янините девет братя” на Любомир Пипков, „Хубавата Елена” на Жак Офенбах, „Кола Брьонон” по Ромен Ролан на Дмитрий Кабалевски, (на мен и на Стефи – Стефка Минева, написа много трогателни посвещения). Композиторът беше гост на премиерата в Стара Загора по покана на маестро Димитър Димитров. Беше щастлив от постановката и изпълнението на колектива ни. „Царицата на чардаша” на Имре Калман, „Манон Леско” от Джакомо Пучини, „Вълшебната флейта” от Моцарт, „Евгений Онегин” на Чайковски. Стефка Минева беше Олга, баща й Миньо Минев – Ленски, а Онегин беше прекрасният Георги Динев. През 1977 година пред претъпкан салон играхме „Бохеми”! Имаше публика и на стъпалата на театъра. Рудолф беше Емил Герман, тенор от Румъния, спечелил първа награда на конкурса „Борис Христов”, аз изпълнявах Мими. Но мисълта ми беше, че на една репетиция Елена Корабарова, Бог да я прости, отишла при Димитър Димитров и му казала: „Митко, позволи на Мария да пее на италиански, тя я е учила в Санта Чечилия, в Рим, знае как”. И така пяхме „Бохеми” на италиански. Това беше първият спектакъл, когато ръководството позволи на солистите да пеят на оригинален език ролите си. На сцената забравих къде съм и в мен се върна онзи силен дух. А когато си партнираш с красиви, мили, талантливи колеги с прекрасни гласове, публиката ликува. След това направихме „Ивайло” на Марин Големинов. Той дойде веднъж с Димитър Христов, който ми преподаваше по контрапункт в Академията – пред цялата публика в Стария театър ме похвали, че много хубаво пея неговите песни. Друг хубав момент е „Палячи” на Руджеро Леонкавало. Незабравимо е партньорството на сцената с Никола Николов. С него направихме два спектакъла. Имах вече ЧоЧо Сан, Мими, Мюзета, Кремена от „Ивайло“ на Марин Големинов, Венета от „Емигрантът“ на Иван Димов, Манон Леско-Пучини, Винеха от „Хан Крум“ на Александър Йосифов и още…
II.
За нашето изкуство е важно не само да имаш гласови качества, а и вътрешна сила. Именно тя помага да преодоляваш трудностите на сцената. А те са много. Понякога има моменти, в които не помниш нищо, питаш се, какво правя тук, но идва музиката и ти се преобразяваш, потъваш в ролята, усещаш пулса на публиката. В средите на артистите животът е труден, но е важно да се спазват правилата на общуване, които си научил в детските години, от семейството си. Да не правиш злини, да не надигаш глас, когато трябва да мълчиш, да отминаваш обидите, да оставиш неприятностите да прелетят над теб, да пазиш духа си бодър и да гледаш хората с усмивка. Артистите са хора, които на сцената попадат в друг свят. Те могат да имат недостатъци, но винаги трябва да се учат от големите личности в изкуството. Те са тези, които ги учат как да архитектират характера си. Младите трябва да бъдат готови винаги да се учат. Аз от 1977 година преподавам италиански и пеене, а речниците са винаги до мен. Водех курсове в НТС- Стара Загора, на инженерите от ТЕЦ „Марица изток”, на всички фирми, които имат отношения с Италия. И продължавам да работя. Работата е вдъхновение. Радвам се на уважение, на хубава публика, на приятели, на хора, които ме поздравяват по улицата или споделят линковете ми от Фейсбук. Смятам, че съм щастлив човек.
III.
На 3 септември 2022 година се навършиха 50 години от деня, в който отворих за първи път вратата на Старозагорската опера. И ето ме все още тук, като преводач. И сега давам това, което знам и мога, на бъдещите певци. Направила съм повече от 50 роли. Безкрайно съм благодарна на Огнян Драганов. Той денонощно мисли за операта. По негова покана до момента съм направила 12 превода на оперни заглавия. Между тях са „Тоска”, „Турандот”, „Италианката в Алжир”, „Атила”, „Бал с маски”, „Селска чест”, „Палячи”, „Трубадур”, „Двамата свенливци”, „Дон Жуан” и др. Смятам, че годините не са препятствие да се работи за една културна институция. И като човек живял в Италия, страна, богата с история, архитектурни и културни забележителности, скулптура, стил, музика, кухня, уважение към традициите, ми се иска ръководните хора на Стара Загора да бъдат безпристрастни, когато оценяват постиженията ни, да съдят с професионализъм и благородство, а не по симпатия или снизхождение. Казвам го от опит. Благодаря, че два пъти съм удостоена с наградата „Стара Загора”, но нека по-често се вглеждаме в хората около нас и ги оценяваме преди да са се изгубили във Вечността.
