Особен поглед: „Мис Слънчице“ по български

Автор: Дона Делова

Мис Слънчице" е филм. Много хубав филм всъщност. За мечтата, за куража да се бориш за нея, за куража да си различен. И за другата мечта. Американската.
Тъпото на американската мечта е, че извън Америка, лишена от оная симпатична анимационна наивност, звучи пошло. На място като България, географски в Европа, но интонационно в Ориента – още повече.

Сетих се за този филм, докато гледах пеещите момиченца при Слави. На пръв поглед – чудесно. Талантливи деца, пеят добре, предоставена им е сцена за изява, вероятно за тях това

ще е трамплин

– макар и да не знам точно към какво. През цялото време обаче нещо ме глождеше, нещо не беше съвсем така. Може би това, че едно нощно шоу вероятно не е най-добрата сцена за изява на деца, които по това време би трябвало да са отдавна в леглата. Може би това, че предпочитам децата да пеят с детските си гласове, вместо да се мъчат да имитират певици, които са с 30 години по-възрастни от тях. Или това, че думите, с които водещият ги нахъсваше и амбицираше: "Хей, ама това е песен на Агилера, тя е за възрастни жени, не за деца, хайде на бас, че няма да можеш да я изпееш", ми прозвучаха малко като: "Хей, ама това е фелацио, то е за възрастни жени, не за деца, хайде на бас, че няма да успееш да го направиш."

Всъщност защо толкова бързаме децата да пораснат? Няма ли нещо много сбъркано в това да се умиляваме от момиченца, които изглеждат като миниатюрни плеймейтки – с всичките му пози, чупки и пресметливо обиграни погледи? За Бога, синът ми е на същата възраст и не изглежда като малолетна мутра. А може би трябва?

Разбира се, не съм толкова стара, че да не помня как съм се кълчила пред огледалото с токчетата и гердана на мама и с дезодорант вместо микрофон. Както всяко друго момиченце, предполагам. Превръщането в жена е сложен и деликатен процес и е хубаво да следва естествения си ритъм. Иначе прегарянето идва много бързо. И през пубертета децата ни, вместо да са идеалисти и бунтари, както си му е редът, откак свят светува, стават опортюнисти и циници. Което е малко тъжно.

Вероятно ще кажете, че всичко това е проблем на среда, на семейство, че всяка майка преценява сама за детето си. И това е така. Отделен въпрос е колко мощен фактор е чалгата, на какви широки маси влияе и как количествените натрупвания водят до качествени изменения. Мисля си нещо друго обаче – за децата като продукт.
Телевизионният формат по принцип е нещо, което сравнително бързо се изчерпва. Музикалните риалитита в частност – също. И понеже зрителите се поумориха от толкова предавания, кастинги (най-интересното от цялото риалити, защото показват всякакви кретени), състезания, драми и накрая – новоизлюпени

пишман звезди

чиято звездност основно се изразява – ха! – пак в гостуване по медиите… значи е време за нещо ново. Децата са нещо като снимките на котенца във фейсбук – винаги гарантират лайкове (и рейтинг). Така че просто вземаме едни дечица, наконтваме ги, гримираме ги, фризираме ги на "вафли", караме ги да пеят за секс и любов (защото кой би искал да слуша "Зайченцето бяло" в 22,30 ч) и воал – рейтингът скача. И то явно скача добре, след като и други телевизии започват подобни формати.

Дотук добре. Все още се движим по ръба на добрия вкус, все още няма за какво да алармираме Агенцията за закрила на детето и все още харесването или нехаресването на такъв тип формати е въпрос основно на лично усещане за етика и естетика. Дали ще спрем дотук обаче? Децата се продават добре. Какво ще бъде следващото? "Биг брадър за деца"? "Пълна промяна за деца"? "Каквото-там-още-от-програмата-може-да-се-приспособи за деца"?

Нямам желание да размахвам пръст и да влизам в обувките на "тотален морален наблюдател", нито пък въздишам по времената на "С деца на море". Светът е динамичен, все по-динамичен, все по-информационен и това в много отношения е добре. Илюзията, че децата ни могат и трябва да бъдат като нас самите, е просто безполезен нафталинов плач. Този динамичен свят ни дава възможност да пържим тиквички през януари. Което е чудесно… И все пак оставя усещането за нещо сбъркано.

В този динамичен свят децата бързат да пораснат, а ние ги бутаме допълнително и им се радваме колко са отворени, отракани, обиграни и наясно с нещата, същински малки възрастни. А дали трябва?

Оня ден осемгодишната дъщеря на моя приятелка каза: "Мамо, аз искам да обикалям света и да преживявам приключения, но имам чувството, че няма да е така и ще стана секретарка." Но след първоначалното: "Брей, какво умно дете!", усетих някаква лека тъга. Може би защото ми се иска децата ни поне още малко да вярват в Дядо Коледа и да не ги разбират чак толкова много нещата. Разбирането, така или иначе, няма да им се размине. А и… тиквичките са си по-вкусни напролет, не мислите ли?

Източник: "Труд"