Автор: Исак Гозес
Преди броени дни, на 9 май, както винаги от години насам, Никола Мулешков вдигна телефона и набра Москва. Искаше да честити празника на победата на свой стар приятел. На другия край на жицата чу гласа на Ирина. Тя му каза, че баща й е на лечение в Германия. Московчанинът, с който искаше да говори дългогодишният преподавател по конституционно право в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ бе неговият състудент Михаил Сергеевич Горбачов – човекът, ръководил СССР от 1985 до 1991-а, генерален секретар на ЦК на КПСС, председател на Президиума на Върховния съвет на СССР. Първият и последен президент на СССР. Политикът, който положи достатъчно усилия, за да се стигне до: края на Студената война, раздялата на Комунистическата партия с властта и разпадането на Съветския съюз. За всичко това някои го анатемосаха, други възвеличаха, а Шведската академия на науките през 1990 година му връчи Нобеловата си награда да мир.
– Господин Мулешков, изпратили са ви в Съветския съюз, за да учите международни отношения, а сте завършили право. Защо се отказахте от сладката професия на дипломата?
– Не ми е било писано да стана посланик. Нито пък лекар. Защото, след като излязох от затвора, започнах да уча медицина. Но ме накараха да прекъсна и да започна работа в ремсовата организация в Панагюрище, където съм роден.
– Защо ви вкараха зад решетките?
– Най-общо казано – за конспиративна дейност. В гимназията в Панагюрище учихме 1500 души, 1200 от тях членуваха във въздържателното дружество, на което бях шеф. Властта ме обвини, че искам да превърна организацията във филиал на РМС. Изключиха ме от училище, постъпих в гимназията в Пазарджик, а от там право в местния затвор.Прокурорът поиска смъртна присъда, но понеже бях малолетен, ме осъдиха на петнадесет години. В килията бяха още бъдещият втори човек в БКП и държавата Борис Велчев и наскоро починалият вицепрезидент генерал Атанас Семерджиев. Излязох на 8 септември 1944 г. В Москва трябваше да уча дипломация, но се оказа, че градът, в който е въпросния институт, е „закрит“, т.е. – забранен за чужденци. Така попаднах в юридическия факултет на Московския държавен университет „Ломоносов“. Започнах на 1 септември 1959 г. В библиотеката се запознах с много мило момиче. Тя беше от Симферопол, дъщеря на машинист. Завършила училище със златен медал, заради което бе приета без изпит. Излизахме няколко пъти. Беше приятно, но ме връхлетя тежка болест – отсъствах дълго и като се върнах, тя вече имаше сериозен приятел. Тази жена бе Раиса, която скоро след това стана Горбачова.
– С Михаил Сергеевич сте били в един курс. Очаквали ли сте, че вашият състудент ще стане президент на СССР?
– Деветдесет процента от колегите ми в курса идваха от фронта. Останалите десет бяха отличници със златен медал. В групата ни от тринадесет човека, които живеехме в една стая, само двама не бяхме фронтоваци: Горбачов и аз. Но той бе с едни гърди пред всички, защото имаше орден „Червено знаме на труда“. Така че веднага го направиха шеф на комсомола, а скоро след това го приеха в комунистическата партия.
– Какво още разбрахте за него?
– Че е син на селяни от Приволное, близо до Ставропол. По времето на Сталин баба му и дядо му са депортирани като кулаци. Бил е първенец на класа. През лятото още като момче упорито работил на трактор в колхоза и затова му дали ордена.
– Говори се, че вие сте го запознали с бъдещата му съпруга…
– Раиса живееше заедно с жената на Зденек Млинарж – чех, който оглави опозицията по време на Пражката пролет през 1968 година, а после избяга в Австрия. Тя ги запозна и заедно със Зденек им станаха кумове. Ожениха се като студенти. Тогава „Правда“ написа, че на сватбата на Горбачови е имало и един българин. Това бях аз. Тържеството беше съвсем скромно. В общежитието. Студентска работа. Нямаше пари.
– Виждахте ли се с Михаил Сергеевич през годините?
– Винаги, като се обадех по телефона в московския им дом, вдигаше Раиса. Чувах я да казва: „Миша, ела, Мулешков се обажда“. Докато беше президент, нарочно не съм го търсил. Той дойде тук да се срещне с Тодор Живков. Но тогава не се видяхме, защото аз не бях много добре с Тато.
– В информациите за посещението на Горбачов в София от 8.10. 2010 г. пише: „В 16,30 Михаил Сергеевич се срещна със своя състудент Никола Мулешков на четири очи“. Тогава вашият приятел вече е свален от високия си пост. Какво си казахте насаме.
– Говорихме си за много работи. За политиката, за живота.
– Тодор Живков бил ли е тема на разговорите ви?
– Не, за него не е ставало дума.
– Защо Горбачов направи помпозния юбилей по повод осемдесетата си годишнина в Лондон, а не в Москва?
– Защото там не го искат. Чехите пък не го пуснаха на погребението на Зденек Млинарж. Причината бе, че нашият състудент е краен опозиционер.
– Утре е 24 май, светъл празник, на който обаче напоследък правим все по-тъжни констатации. Какви бяха вашите учители?
– Професорът ни по конституционно право бе написал учебник от 560 страници. За да те оцени с три, трябваше да го научиш наизуст. За четири се изискваше вече да познаваш руската литература, а за пет – световната класика. Преди да се явя на изпита,бях прочел 10 000 странициТой обаче ме пита ходил ли съм на театър. Бях гледал Мая Плисецкая на сцената на Большой и му разказах впечатленията си. После се поинтересува какво чета. Отвърнах: тринадесети том от събраните съчинения на Максим Горки. Провери ме какво знам и за останалите произведения на руския класик и ми писа шест. После настоя да подготвя дипломната си работа при него и да му стана асистент. Явно заради акцента ме мислеше за кавказец, на като разбра, че съм българин, ме посъветва да се занимавам само с научна работа.
– Явно обучението ви е било на много високо ниво?
– Учехме за знания, а не за диплома. След двадесет години се срещнахме отново. Оказа се, че половината от състудентите ми, 84 души, вече са професори. Като се върнах, ме направиха съветник на тогавашния министър на просветата Живко Живков. Най-често се случваше следното. Той ме питаше какво мисля по даден въпрос. Казвах му, той подробно записваше мнението ми. Миг след това вдигаше телефона на началника ни Митко Григоров, вадеше тефтерчето и досущ прочиташе написаното, като казваше, че това е неговото становище по проблема. Накрая поисках да избягам. Той каза, че ще ме направи заместник-министър. Станах асистент по държавно право с два пъти по-ниска заплата. Малко след това, след като го свалиха, бившият ми шеф ми каза: „Ти постъпи много умно, защото сега щяха да уволнят и теб“.
– Но в крайна сметка тази участ не ви е убягнала. С какъв кураж написахте статията „Персонификацията на властта от семейството на Тодор Живков“ и какво се случи после?
– Ръкописа пратих най-напред на самия Живков. После в ДС, за да покажа, че нямам намерение да я разпространявам. Милко Балев отиде при Ярослав Радев, най-силният фактор сред юристите тогава, който трябваше да ме накаже. Той пък на своя глава дал статията на 48 души членове на катедрата по „Конституционно право“ да я прочетат. По този начин моят труд стана известен навсякъде. В крайна сметка ме уволниха от университета. Изгониха и дъщеря ми, която преподаваше „международно право“, тъй като баща й бил „враг на народа“.
– Написахте книгата „Моите срещи с Николай Гауров“. В редове от нея разказвате какво се случва, докато обядвате на „Копитото“ с гостуващия у нас заместник председател на Украинската академия на науките проф. Виктор Василиевич Цветков. „В ресторанта влизат Николай Гяуров и съпругата му Златинка. Неочаквана среща. Запознаваме ги с госта и те се присъединяват към нашата маса. Вечерта Николай има спектакъл в Софийската опера, където ще е Дон Базилио в „Севилския бръснар“ Имате ли билети, пита? Имаме. На тръгване големият певец казва, че е със собствената си кола волга и ще ни вземе. Пристигнахме в София и като останахме насаме, професор Василиевич се обърна към мен: „Николай, кой сте вие в действителност
Умът ми не го побира: световноизвестният певец Николай Гяуров да ви срещне в ресторант, да пита може ли да седна на вашата маса, да ви предложи билети за спектакъла си и накрая да ви качи в лично шофираната от него кола, за да ви закара до дома ви. Такова нещо не мога да проумея“. Няма нищо необичайно, отговарям: просто стара дружба от студентските години в Москва.“
– Какво се случи тогава в съветската столица?
– Видях го в общежитието и разбрах, че е брат на моя приятел Кочо Гяуров, а той ми се оплака: „Изпратен съм тук да уча в Консерваторията. Комисията по приемането ме разпредели в Ленинград. На мен обаче много ми се иска да уча в Москва. Не може ли нещо да се направи, за да остана тук?“. Отидох при посланичката Стела Благоева, с която доста бях се сближил. Казах й, че ако се наложи да направим тържество, нямаме певци, с които да се представим пред публиката. Тя се обади някъде по специалния телефон, нареди да се подготви някакво писмо, подписа го и Николай остана в Московската консерватория.
– Били сте свидетел на първите му успехи…
– През 1955 година ми казаха, че ректорът на университета ме търси цял ден. Притесних се. Не можах да спя цяла нощ. Влизам в кабинета на академик Петровски със свито сърце. И изненадващо той ме прегърна през рамо, сядаме на канапето, а той: „Разузнаването доложи, че вие сте единственият човек, който може да осигури Николай Гауров за юбилейния концерт на нашия университет“. Получи се блестящ спектакъл. Върхът бяха двете ярии и по една българска и руска народни песни, които моят приятел изпълни на бис. Ректорът беше на върха на щастието. А от този момент аз вече можех да го посещавам, когато си искам.
– Какво още научихте от приятелството с Гяуров?
– Веднъж по време на антракта на негов концерт влязох в гримьорната. Той си събличаше ризата, защото беше мокра от пот. Питам: „Защо си целият във вода? Какво това вълнение?“. А той: „Е, брат, няма го онова студентско спокойствие и увереност. При тази известност става много по-трудно“. Овации на публиката – и редом с това 15-20 критици следят под микроскоп за грешки. И колкото въпросният критик е по-некадърен, с толкова голяма страст те разнася из пресата“.
Източник: standartnews.com
