Някога, по времето на хард соца, в кафенетата можеше да се види забавният надпис :
„Турското кафе е виетнамско.”
Подобно етикетиране тогава се приемаше съвсем нормално, защото лозунгите достигаха далеч, далеч по-сериозни мисловни висоти. Връщам се към този пример по един иначе приятен повод – от онзи ден панагюрската луканка е част от европейската кулинарна аристокрация. Тя седи гордо редом с шампанското, моцарелата и виенския шницел, например. Гордостта ни обаче трябва да замръзне в тази точка на местен шовинизъм. Защото правото да произвеждат червото с благословен от Бога вкус имат само 18 фирми, сред които нито една панагюрска. За съжаление „изгубени в прехода” след 1989 година се оказаха още лютата панагюрската ракия, панагюрският кашкавал и други елементи на класическто чревоугодие.
И да жалим и да не жалим онова „някога”, топящата се в устата, тънко уложена с шише от боза и извита като гергьовска люлка луканка, леко подветряна от нежния зимен, мечански бриз, остава само зиме
по панагюрските тавани
По витрините, поне към момента ни чакат обикновено нелепи ментата с вкус и консистенция на хусарски ботуш с произход от Горна, Долна, Средна Оряховица, Добрич, Силистра и други типично средногорски ареали. Да се надяваме, че европейската легитимация ще донесе нещо по-свястно и по-истинско в бакалските хладилници. Да си припомним какво благоговение е питаел панагюрецът към луканката чрез оня стар анекдот. Панагюрски овчар си загубил торбата с луканка вътре в Копривщенско. Връща се в къщи – бесен – побеснял. И реве като бунайски вълк: „Не ме е страх, че някой копривщенец ще я намери, ами че не може да я нареже..”. И наистина това също е част от изкуството – да я нарежеш на тънки парченца, прозрачни като рокля на танцьорка в „Мулен Руж”, нежни, с тънки жилчици и цвят на отлежал мавруд.
Кандидатстването за права оттук нататък е толкова трудно, все едно Бъта да кандидатства за световно първенство по ветроходство и нов, смел панагюрски месар едва ли би се доредил до марката. Затова, решението е едно, незадоволително, но леко утешително. Нека поне да направим един фестивал на луканката, да разпънем трапезите, да отворим дамаджани и души. Пък да поканим 18-те правоимащи – да гледат тихо и да се учат, белким научат нещо от панагюрските майстори на домашната подкова. Как може в Смилян да събират мало и голямо на музикален фасул, в Петърч – на зеле, в Лясковец – на лютеница. Има фестивали на подобни плебейски сурогати, а Нейно Величество Луканката остава непочетена. Време е за коронация!
