Владимир Натов
„Има или няма гражданско общество в България? Доколко гражданските организации са независими от държавните и партийни структури? Представляват ли неправителствените организации проводник на чужди интереси? Разминават ли се гражданските организации с проблемите на хората” – Това са само част от непрекъснато експонираните теми в медиите през последните години. На гражданското общество днес се гледа едва ли не единствено като на коректив на поведението на управляващите партии, а за основен негов инструмент се приема демонстрацията и организирания протест.
Свикнахме мълчаливо да подминаваме обстоятелството,че енергията на гражданското общество трябва да бъде градивна, а не разрушителна. Как би могло да бъде иначе, когато ролята на неправителствените организации все по-рядко се свързва с изпълнението на съзидателни общественополезни дейности? Приемаме мълчаливо това обстоятелство, макар че никой не печели от него, а самите граждански структури са големият губещ и доверието към тях непрекъснато ерозира. Да не говорим, че ролята им на коректив също е незавидна – наистина кому ли би харесало да бъде част от „кучетата”, които „лаят”,когато „керванът”, така или иначе „си върви” и в най-добрият случай, както показва политическата ни практика, ще бъде сменен с друг подобен керван?
За щастие едно събитие тези дни е на път да промени нерадостните ни мисли за нашето съвремие. Събитието е свързано с възстановяването на бюста-паметник в Градския парк с личните средства на панагюрски дарител – д-р инж. Лъчезар Цоцорков. В този случай гражданското общество подкрепя своите ценности – бюстът е на Павел Делирадев, направил повече от всеки друг за организираното туристическото движение в България – едно масово гражданско движение. Той е роден на 15 февруари 1879 г. /ст.стил/ и утре ще се навършват 135 години от рождението му.
Павел Делирадев не е само и единствено организатор на туристическото движение в България. Неговата многостранна дейност и днес създава проблеми на изследователите му. Трудно е да се определи какъв е той с една дума – публицист, писател, учен, организатор, общественик или революционер. Безспорно е само едно – всички негови изяви са вдъхновени от непресъхващо родолюбие и белязани от пословичен работохолизъм и завиден перфекционизъм. Недостатъчната му популярност сред широката публика до голяма степен се дължи на неговата скромност, една дефицитна добродетел днес.
Организаторът на българския туризъм поема щафетата от Алеко Констанинов, загинал при нелепи обстоятелства, породени от дивата партизанщина в края на XIX век. Алеко поставя основите, а Павел Делирадев доизгражда всичко останало, осъзнавайки, че туризмът не се състои единствено в организиране на туристически излети сред природата, а е свързан със създаване на хижи, маршрути, маркировки, екскурзионни летувания, научни изследвания, популяризиране, залесяване и какво ли още не – огромна по мащаб разностранна дейност към която постепенно привлича десетки хиляди съмишленици. Тази дейност се извършва от туристическите дружества по стопански начин и често на доброволни начала, т.е. туристическите дружества са били /а някъде и все още са/ градивни граждански организации, извършващи общественополезна дейност. Така Павел Делирадев става основната причина туристическите дружества да се превърнат в едни от най-важните структури на гражданското общество в най-новата ни история. За тази своя дейност е награден с най-високото държавно отличие, чрез която нашия съгражданин се нарежда редом с Павел Вежинов, Димитър Димов, Стоян Венев, ДимитърТалев, Николай Гяуров.
Един от малкото българи с широки енциклопедични познания и интереси, Павел Делирадев се стреми да бъде максимално полезен на най-широк кръг хора, извършвайки стриктна изследователска и мащабна популяризаторска дейност. Прави множество научни открития в географията, геологията, биологията и медицината. Научно обосновава границата между планините Рила и Родопи, което е отразено в учебниците по география през 1946 г. Определя границите между Средна, Източна и Югозападна Рила. Пак в Рила поправя множество грешки в наименованията на географските местности и определя точните местонахождения на върхове, езера и ридове. След самоотвержен шестмесечен престой в планината изготвя първата подробна топографска карта през 1939 г. Негова е идеята за наименоване на безименния връх от Мусаленския циркус с името на Алеко Константинов.
За биологията открива червеното водорасло, оцветяващо снежните преспи през пролетта. За геологията изследва следи от терциерни пясъчници и конгломерати в Лакатишка Рила. Открива причинителите на ендемичната гуша от която страдат жителите на планинските области, което му донася широка известност в страната и чужбина. Учени от различни страни се обръщат към него за повече подробности и консултации.
Неговата стихия не е в традиционните и познати неща, а в откриването на детайли и принципи във всяка от областите, в които работи. Истинско щастие за нас е,че резултатите от неговата дейност са запазени за поколенията – не само в многобройните архиви, внушителния брой книги и статии, а и в съзнанието на няколко поколения туристи, за които неговото творчество е станало предпоставка за трайна привързаност към красивата българска природа. Повече от половин век след смъртта му неговите пътеписи се радват на огромна популярност сред привържениците на пешеходния туризъм, алпинизъм и пещерно дело при това не само в България. Още през 30-те години френско издателство му предлага отпечатването на книгите „Осогово”, „Рила” и „Пирин”. Отзиви за книгите му се появяват в Годишника на българския алпийски клуб в Прага през 1938 г. Научни съобщения се поместват в Ленинградски издания, а впоследствие някои от съчиненията му се превеждат на руски и английски. Популярността му на учен и организатор е толкова висока, че дори цар Борис III, пред когото изпада в немилост през 20-е години и е застрашен със затвор, подписва през 30-е години Указ за награждаването му с орден „Св. Александър I ст.”, както и сребърен Медал за наука и изкуство.
Всичко написано дотук би предизвикало недоумение сред студентите, изучаващи българската история в края на XIX и началото на XX век. Те познават панагюреца Павел Делирадев като политически и синдикален деец, а не като учен и създател на граждански структури. Дали става въпрос за един и същ човек – биха се запитали те.
Да, това е същият човек, неговата друга страна, свързана с първите 40 години от живота му. Запазената снимка от този период е съхранила неспокойния дух на епохата. На нея той е преметнал пушка и патрондаш, от лявата му страна е „Пиринският цар” – Яне Сандански, а след него Тодор Паница с кама на кръста. Яне Сандански се взира в далечината, където може би вижда освободена Македония.
Павел Делирадев е не само в кипежа на революционните народоосвободителни борби. Той е активист на БРСДП и създател на първични партийни организации, една от които е в Панагюрище. Делегат е на всички конгреси на БРСДП в началото на XX век. През 1905 г., заедно с Н. Харлаков и Г.Бакалов създават центристката група „Пролетарий”, която през август се отделя и изявява самостоятелно като Български социалдемократически работнически съюз със същото име. Той е избран за секретар на съюза и редактор на списание, което подпомага издаването на стихосбирката „Морски капки” на Димитър Полянов през 1907 г.
В статията си „Ползата от общ синдикален съюз у нас” той аргументира обединяването на отделните работнически синдикати и дружества в Общ работнически синдикален съюз и изнася основния доклад при неговото учредяване през 1904 г. През 1906 г. вече е в ръководството на стачния комитет на първата обща железничарска стачка и редактира вестниците „Стрелочник”, „Железничарска борба” и „Железничарско съзнание”.
Пак от това време някъде е и снимката с Яне Сандански и Тодор Паница. Нашият съгражданин така се привързва към борбата за национално освобождение на Македония, че мнозина го мислят за македонец. Поддържа близки връзки с идеолозите на това движение и сътрудничи на в. „Одрински глас” от позициите на лявото крило на ВМОРО.
През 1908 г. нелегално преминава в Македония с четата на Христо Чернопеев. На Пиринския конгрес на левицата на ВМОРО изнася доклад на тема „Балканската федерация и македонското революционно движение”. Редактира вестник „Единство” след младотурската революция от 1908 г. Помага на младотурците при контрапреврата на султан Абдул Хамид II и заедно с четата на Яне Сандански и Христо Чернопеев участва в превземането на Цариград. Участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война и от фронта изпраща статии с антивоенно съдържание. Намира време да публикува през 1914 г. книгите „Българските патриоти през освободителната война” и „Балканските войни и българският погром. Причини, развитие и последици”. Демонстративният му отказ да се закълне във вярност към новия български цар Борис III през 1918 г. довежда до до споменатия по-горе конфликт със Сакскобургготската династия.
Последва необичайно затишие на неговите прояви, продължило няколко години, през които той очевидно преосмисля цялата си дейност до този момент. След този повратен момент излиза от руслото на обществено-икономическия живот и продължава в „третия сектор” –пренасочва нестихващата си енергия към структурите на гражданското общество,където работи до края на живота си.
Едва ли някога ще научим повече за причините довели до това решение. Имайки предвид енергичния му темперамент,можем само да предположим, че това не е станало без дълбока вътрешна борба и драматизъм. Можем да допуснем и влиянието на някаква школа през този дълъг период, но възможно е също сам да е достигнал до този катарзис. Всеки от нас може да оцени специфичния „балкански синдром” в политическия живот „на едните” и „на другите” днес. Колко са хората,които не са уморени от борбата за власт на политическите партии в момента и безсмисленото разпиляване на ресурси и енергия в нея? Тогава в най-добрия случай е било същото, а по-вероятно да е било и много по-лошо.
Важното за нас е, че Павел Делирадев намира верния път и работи „на ползу роду” като гражданин, а не като политик. Пътят, при който всеки, според възможностите си допринася за благоденствието на обществото. Без да преследва непременно преходната политическа слава, а работейки за реализирането на по-висшите общочовешки ценности. Именно с тази реализация той ще остане като пример за поколенията след него.
