Лазар Аатмаджов е панагюрец. Завършил е педагогика в ПУ „Паисий Хилендарски“. Професионалният му опит е разнообразен. Работил е като преподавател по предметите от „Философски цикъл” в СОУ „Софроний Врачански”. През 2011 г. е хоноруван асистент по педагогика в Пловдивския университет. От 2012 година работи като социален работник в Център за обществена подкрепа към община Пловдив. През 2013 г. завършва магистратура по специалността „Превантивна педагогика”.
В свободното си от работа време обича да се разхожда с кучето си, слуша джаз и чете исторически книги. Обожава малките селца и мечтае да не се променя.
Здравей! Как би се представил с едно изречение за тези от читателите ни, които не те познават…
Какво е естеството на работата ти по-конкретно?
Деца, жертви на сексуално насилие, родители в конфликт, спорещи за права над децата си и деца, в конфликт със закона.
Колко са случаите по които сега работиш?
Петнадесет.
Кой е най-тежкият?
Поради конфиденциалност не е редно да споделям толкова лична информация, но случаят касае деца, които са жертва на унизително поведение от страна на своите родители. Създавайки им усещане за малоценности и нежеланост.
Често ли имаш такива случаи?
Около 95% са такива.
Родителите, по твое мнение, адекватно ли реагират, когато нещата стигнат до там да се наложи да търсят помощ от специалист и как се стига до тези ситуации?
Родителите често казват „детето ми има проблем, работете с него“, но децата се учат и взаимодействат с родителите си и ако ние работим един час седмично с детето по даден конфликт, когато то се прибере у дома – ситуацията е същата и реално у детето никога няма да има позитивна промяна.
Общо взето, когато имат нужда от помощ, е прекалено късно – т.е те делегират някой друг да бъде родител на личните им деца.
Напоследък станахме свидетели на доста сериозни и случаи на насилие – на всички нива в обществото – деца на 13 години убиха старец, детска учителка крещи и обижда 5 годишно дете, случаят с майката на близнаците отпреди дни….Какво се случва в обществото ни?
Бедност, неудовлетвореност и неинформираност, според мен това е в изначалната основа на всеки дефект в поведението на даден човек. децата са продукт на негативизма, който родителите отправят, родителите са ангажирани със задоволяване на базовите нужди – плащане на ток, храна, дрехи. Когато липсват условията за добро битуване, емоционалните нужди остават силно пренебрегнати.
Липсва комуникация в диадата родител – дете, липсва ефективност и пълнота на изразяването, комуникацията е сведена до „как си? – добре“ и толкова….
Нещата наистина изглеждат зле, но има ли, според теб, светлина в тунела? Как могат родителите да станат по-осъзнати?
Има, разбира се. Родителите могат да бъдат по-осъзнати, ако са инвестирали време и средства в себе си – да прочетат книга, да прегърнат детето си, когато то стъпи в гьола, вместо да му „зашият“ шамар, очаквайки детето само да се сети защо е получило удар от човека, който уж го обича.
Да, напрегнато е ежедневието и всеки ден е борба, но е и въпрос на лична борба със самия теб, да се усъвършенстваш, да се образоваш и да си в крак с времето и нуждите на детето си. Родителите смятат, че си родител само когато си осъществил процеса на раждане, останалата отговорност за дете се делегира на обществото, училището, бабите и интернет.
Децата и интернет е отделна, необятна тема… Интересно ми е мнението ти на специалист – колко време е „нормално“ децата ни да прекарват в интернет?
Според мен децата до първи клас не бива да имат достъп до интернет, има достатъчно образователни книжки и филмчета, които могат да са в помощ на родителите.
Предоставянето на техника в ръцете на децата е показно поведение на това как един родител не знае какво да прави с детето си.
…но е факт, че все повече майки си осигуряват няколко спокойни минутки давайки в ръцете на невръстното си детенце телефона си..
Когато родителят поставя своите нужди пред тези на детето си, как искаме детето да бъде читав гражданин.
А и у децата често се създава усещане за нежеланост, когато някой ти набутва телефон в ръцете, вместо да те гушне и успокои. Така децата се учат да са си самодстатъчни,
което после ги затруднява да градят здрава комуникация и стабилни връзки с околните.
Значи най-важната брънка от веригата си остава родителят.
За мен е така, да. Все пак някой би трябвало да покаже света на това дете, то само не може да разграничава и да формира адекватно поведение.
Но когато този родител е претоварен от ангажименти, трудно свързва двата края и в чисто психически аспект има проблеми, които изместват фокуса му от важните неща…тогава как може да се помогне? Много хора дори не осъзнават, че имат проблем…
Ако е достатъчно сензитивен и отчита, че му е трудно да се справя, може да потърси подкрепа в лицето на приятел, специалист, но е важно да е достъчно честен, за да може да е готов, когато посика помощ, реално да отчете когато вече я е получил, а не да стои в позицията на вечно несправящ се.
Когато човек има приоритети, но те не са подредени адекватно е твърде възможно да има цялостен дисбаланс и неспособност за адаптация и умения за преминаване през трудностите, въпреки че е налице силен ресурс за справяне
или казано по другг начин „виждаш го, че има идея как да се справи, но не знае откъде да започне“. Нужна е йерархия в приоритетите.
Не мога да не те попитам и за коментар за случаите с насилие в детски градини. Що за хора са тези, които имат педагогическа диплома и си позволяват да удрят и крещят на деца?
Прием в педагогическа специалност с бал 2.50 – първо,
второ – изпитите са реферат, който е лесно достъпен в интернет и често студентът няма идея какво пише там, преподавателят – също. Трето – практиката на педагозите е в 8-ми, последен семестър и реално студентът няма идея какво представлява неговата специалност. Четвърто- закостеняла, безумно закостеняла и архаична образователна система.
Решението?
Безкрайно лесно. Практика на студентите още във втори курс – в реални условия. После – учебници, които са написани разбираемо и достъпно за разбиране, така че бъдещият педагог да има идея 4 години какво точно е учил.
После – изпити за педагози, не реферати, а индивидуални казуси, които да се дискутират, разчупена и отворена образователна система, с възможност за участие в проекти на национално ниво. И не на последно място непрекъснати обучения, обяна на опит, запознаване с новите тенденции в образованието и обучението, супервизии с терапевти.
Все пак професията е осъзнат избор, а не присъда.
А какво мислиш – добра идея ли е да се сложат камери в детските градини?
Не се ангажирам с категоричен отговор, но какво правим, когато персоналът привикне с камерите, това ще коригира ли поведението им и ще ги направи ли по-професионалисти. Камерите са средство, с което единия дебне другия, единия е ловец, а другия жертва. Няма автентичност и се губи изцяло смисъла на взаимодействие педагог – дете.
Така родителите искат да овластят педагозите, а и децата знаейки, че има камери, могат да бъдат също в позиция на овластяващи. Не е идеята да хванем лошия даскал, а да направим така, че да му помогнем и да го разберем в усилията му за промяна. Често самите педагози са много по-бедни от изискващите родители, което е силна фрустрация в днешния материален свят.
Разкажи ми за страницата Педагогия
Тя е направена с идея за популяризиране на педагогиката като възможност за подпомагане на родители, които са загубили нишката към себе си и децата си. В процес на моя лична борба е моментът, в който да правя групи с родители, които осъзнато имат нужда от своята лична подкрепа в процеса на родителстване.
Ако имаше възможност да бъдеш чут от всички бъдещи и настоящи родители, какво би им казал?
Комуникирайте с децата си, не разчитайте те сами да се научат на човечност и взаиомоотношения. Отделяйте им от безценното си и скъпо време. Просто бъдете родителите, с които искате децата ви да се гордеят!
И на финала – какво би пожелал на читателите ни?
Да не забравят да дават по парченце шоколад на детето в себе си.
