Снощи, навръх рождения си ден, той бе гост на Панагюрище и подари на всички в залата една незабравима вечер. Вечер, изпълнена с дързост и любов, лъхащи от стихотворенията и песните, които представи, със звън на китара и емоции, които дълго ще останат в сърцата на публиката, дошла да се докосне до неговия поетичен свят. Ето какво сподели българският поет, бард, журналист Ивайло Диманов за ПИА:
В навечерието сме на празника на жената – 8 март. Какво е Вашето разбиране за истинска жена?
– Истинската жена идва в сънищата ми, а сутрин, тъкмо когато я пожелая, хваща метрото и дим да я няма… Тя е умна като Кристалина Георгиева, има устните на Анджелина Джоли, очите на Аня Пенчева, гласа на Адел, усмивката на Скарлет Йохансон… Ех, каква жена! Де я? А инак, както е рекъл мъдрецът, с жените е невъзможно да се живее /особено с майките им!/, но още по-невъзможно е без тях. Наздраве! Да пием за всички жени!
Какъв вкус в душата Ви оставя времето, в което живеем?
– Всяка епоха е трудна за обикновения, честен човек. Излъгаха ни, че щом дойде демокрацията, животът ще бъде песен! Да, ама не! Вкусът на голямата лъжа се оказа горчив, макар че от нас самите зависи какъв ще е той. Достатъчно е да обелим ципата на узрелия грейпфрут, който ядем. Ала всички заедно! А не едни да седят и да гледат сеир, други да берат гъби по време на избори, а трети да продават гласа си за едно кебапче…
Какво не бихте простили?
– Злобата, това тъй познато явление в тия географски ширини.
Какво Ви помага в трудни моменти?
– Надеждата. Онази крехка кристална вазичка, в която цъфтят мечтите ти. Мечтите ни за нещо по-добро и хубаво, което непременно ще се случи.
Впечатленията Ви за Панагюрище и панагюрци?
– Забелязал съм, че хората, които живеят в планината, носят бунтарския дух на Свободата. Очевидно колкото по-близо до Бога е, толкова по-силен се чувства човек. Татко ми, светла му памет, е роден в едно селце високо горе в планината. След него няма път, сякаш е краят на света. Когато ходя там, се чувствам прекрасно. Усещането е невероятно – сякаш невидима медицинска сестра влива в тялото ми животворна банка с енергия, мечти и надежда. Така се чувствам и в Панагюрище, и вероятно за всичко е виновна надморската височина. И приятелите ми в тоя град.
Пожелайте нещо на читателите ни.
– Дано опазят природата наоколо и своите души. Когато има светлинка в килера на смутното време, по-лесно е да вървиш напред в неизвестността.
